Аз, вещицата

Изругах и за малко да изпусна едното гребло. Наблизо беше градският кей. Изкушавах се от мисълта да изманеврирам непозволено, да пресека реката и да ударя вампира по тила на красивата му глава с каквото намеря подръка. Докато обмислях плана си, забелязах на кея слаба жена, облечена в изцапан с боя гащеризон. Пушеше цигара и говореше по мобилния си телефон.

Това не бе типична гледка за хангарите на Оксфорд.

Тя вдигна очи и погледът й прогори кожата ми. Демон. Усмихна се като вълчица и каза нещо в телефона си.

Ставаше прекалено странно. Първо Клермон, после пък цели стада свръхестествени същества се появяваха навсякъде, където бе той. Зарязах плана и съсредоточих усилията си в гребането.

Поех отново срещу течението, но спокойствието от физическата активност се бе изпарило. Когато минах покрай таверната „Изида“, забелязах Клермон да стои до една от масите. Бе успял да се придвижи от моста Донингтън до тук пеша по-бързо от мен, която бях в състезателна лодка.

Натиснах греблата и ги вдигнах на половин метър над водата като криле на огромна птица, след това се плъзнах право към паянтовия дървен кей на таверната. Докато изляза на сушата, Клермон бе прекосил петте метра трева между нас. Кеят се огъна под тежестта му и лодката потрепна.

— Какво, по дяволите, си мислите, че правите? — попитах аз, излязох от лодката и тръгнах по дървените дъски към вампира. Дишах тежко от физическото усилие и бузите ми бяха зачервени. — Да не би вие и приятелите ви да ме преследвате?

Клермон се намръщи.

— Те не са ми приятели, д-р Бишъп.

— Нима? Не съм виждала толкова вампири, вещици и демони на едно място от времето, когато бях на тринайсет и леля ми ме замъкна на езически летен фестивал. Като не са ви приятели, защо непрекъснато се навъртат около вас? — Избърсах чело с опакото на дланта и отметнах влажната си коса от лицето.

— Мили боже — промърмори невярващо вампирът. — Май слуховете ще се окажат верни.

— Какви слухове? — попитах нетърпеливо.

— Вие си мислите, че тези… същества искат да прекарват времето си с мен? — Клермон кипеше от възмущение, но в гласа му като че ли имаше и изненада. — Невероятно.

Свалих дебелия пуловер. Погледът на Клермон се плъзна към шията ми, надолу по голите ми ръце чак до върховете на пръстите. Почувствах се странно, сякаш бях гола в обичайните си дрехи за гребане.

— Да — троснах му се аз. — Живяла съм в Оксфорд. Идвам тук всяка година. Единственото, което този път е различно, сте вие. Откакто се появихте предната вечер, вече съм изхвърлена от мястото си в библиотеката, зяпат ме непознати вампири и демони и ме плашат вещери, които през живота си не съм виждала.

Клермон леко вдигна ръце, сякаш се канеше да ме хване за раменете и да ме разтърси. Макар че не бях никак ниска с ръст от метър и седемдесет, той бе толкова висок, че трябваше да си изкривя врата, за да го погледна в очите. Тъй като си давах сметка колко по-едър и силен е от мен, отстъпих назад и скръстих ръце, като се опитах да се успокоя и да се държа като уверена жена с кариера.

— Те не се интересуват от мен, д-р Бишъп. Интересуват се от вас.

— Защо? Какво биха могли да искат от мен?

— Наистина ли нямате представа защо всички демони, вещици и вампири от Южна Англия ви преследват? — Долових известно неверие в гласа му, а и ме гледаше, сякаш ме виждаше за първи път.

— Не — отрекох, докато гледах как двама мъже пийват бира на близката маса. За мой късмет бяха потънали в разговор. — В Оксфорд не правя нищо друго, освен да чета в библиотеката, да греба по реката и да се готвя за конференцията. Не вдигам шум около себе си. Винаги е било така. Няма причина тези същества да ми обръщат толкова много внимание.

— Помисли, Даяна — настоя Клермон. Когато ми заговори на „ти“, през мен премина емоция, която не беше страх. — Какво четеше?

Клепачите му се спуснаха над странните очи, но не и преди да забележа жадния му поглед.

Лелите ми ме предупредиха, че Матю Клермон иска нещо от мен. Оказаха се прави.

Той отново втренчи в мен неестествените си черни, обградени със сиво очи.

— Преследват те, защото смятат, че си намерила нещо, изгубено преди много години — каза той неохотно. — Искат си го обратно и мислят, че ти ще им го дадеш.

Припомних си кои ръкописи съм чела през последните няколко дни. Сърцето ми се сви. Имаше само един вероятен кандидат за подобно внимание.

— Щом не са ви приятели, откъде знаете какво искат от мен?

— Чувам разни неща, д-р Бишъп. Имам добър слух — отбеляза той спокойно, като се върна към характерната си насмешлива любезност. — Освен това съм доста наблюдателен. На концерт в неделя вечерта две вещици говореха за някаква американка — тяхна посестрима — която намерила в библиотеката на Бодли книга, смятана за изгубена. Оттогава започнах да забелязвам много нови лица в Оксфорд, а това ме прави неспокоен.

— Мабон е. Празникът обяснява присъствието на вещиците в Оксфорд. — Опитах се да звуча спокойно като него, въпреки че той не бе отговорил на последния ми въпрос.

Клермон се усмихна саркастично и поклати глава:

— Не, не е заради равноденствието. А заради ръкописа.