Аз, вещицата

Влязохме и започнахме да си проправяме път между претъпканите маси. Кожата на Клермон, която изглеждаше почти нормална в мъглата, тук бе издайнически бледа под ярките лампи на тавана. Две човешки същества се взряха в него, докато се разминавахме. Вампирът се стегна.

Идването ни не беше добра идея, помислих си неспокойно, когато видях и други човешки погледи да се насочват към нас.

— Здрасти, Матю — подвикна весел женски глас иззад щанда. — Маса за двама за закуска?

Лицето му се озари.

— За двама, Мери. Как е Дан?

— Достатъчно добре, за да се оплаква, че му е писнало да лежи. Бих казала, че определено започва да оздравява.

— Това е прекрасна новина — каза Клермон. — Би ли донесла на дамата чай? Тя заплашва да убие за една чаша.

— Няма да се наложи, скъпа — погледна ме Мери с усмивка. — Сервираме чай и без кръвопролития. — Едрата дама излезе иззад щанда и ни поведе към маса в далечния ъгъл до вратата към кухнята. Две ламинирани менюта пльоснаха върху масата. — Тук никой няма да ви пречи, Матю. Ще пратя Стеф да донесе чая. Останете колкото искате.

Клермон се погрижи да ме настани с гръб към стената. Седна срещу мен и ме отдели от останалото помещение. Нави менюто на цилиндър, след това го остави да се развие и видимо настръхна. В присъствието на други вампирът ставаше неспокоен и нескопосан, точно като в библиотеката. Чувстваше се далеч по-комфортно, когато двамата бяхме сами.

Разгадах значението на това поведение благодарение на новите си познания за норвежките вълци. Защитаваше ме.

— Кой според теб представлява заплаха, Матю? Казах ти, че мога и сама да се грижа за себе си. — Гласът ми прозвуча малко по-кокетно, отколкото възнамерявах.

— Да, сигурен съм, че можеш — каза той с известно съмнение.

— Виж — започнах аз, като се опитвах да говоря спокойно. — Ти успя да ги държиш далеч от мен, за да мога да свърша малко работа. — Другите маси бяха прекалено близо до нас, за да спомена повече подробности. — Благодарна съм ти за това. Но това кафене е пълно с човешки същества. Единствената опасност в случая е, че им привличаш вниманието. Официално вече не си дежурен.

Клермон килна глава към касата.

— Мъжът ей там каза на приятеля си, че изглеждаш „апетитна“. — Опитваше се да не го изкарва голяма работа, но лицето му потъмня. Аз потиснах смеха си.

— Не мисля, че ще ме ухапе — отвърнах.

Сега кожата на вампира стана сивкава.

— Доколкото разбирам съвременния британски жаргон, „апетитна“ е комплимент, а не заплаха.

Клермон продължаваше да хвърля искри.

— Ако не харесваш това, което чуваш, просто престани да подслушваш чуждите разговори — предложих аз, раздразнена от мъжкарските му демонстрации.

— Лесно е да се каже — измърмори той и взе буркан солена паста „Мармайт“.

Появи се по-млада и малко по-стройна версия на Мери с огромна глинена кана и две големи чаши.

— Млякото и захарта са на масата, Матю — съобщи тя и ми хвърли любопитен поглед.

Матю ни представи, както беше редно.

— Стеф, това е Даяна. Тя е от Америка.

— Наистина ли? Да не би да живеете в Калифорния? Умирам си да отида в Калифорния.

— Не, живея в Кънектикът — отвърнах, изпълнена със съжаление.

— Това е един от малките щати, нали? — Стеф беше очевидно разочарована.

— Да. И там вали много сняг.

— Аз предпочитам слънцето и палмите. — След като споменах снега, тя напълно изгуби интерес към мен. — Какво да бъде?

— Много съм гладна — казах извинително и си поръчах две бъркани яйца, четири препечени филийки и няколко парчета бекон.

Стеф бе виждала много по-страшни неща, затова си записа поръчката без коментари и прибра менютата.

— За теб само чай ли, Матю?

Той кимна.

След като Стеф се отдалечи достатъчно, за да не може да ни чува, аз се наведох през масата.

— Те знаят ли за теб?

Клермон също се наклони напред и лицето му застана само на педя от моето. Тази сутрин миришеше по-хубаво, като прясно откъснат карамфил. Вдишах с пълни гърди.

— Знаят, че съм малко по-различен. Мери може би подозира, че съм много по-различен, но е убедена, че съм спасил живота на Дан, така че за нея това няма значение.

— Как си спасил съпруга й? — Предполагаше се, че вампирите отнемат, а не спасяват човешки живот.

— Веднъж в „Радклиф“ не им достигаха хора, минавах на визитации и тогава го видях. Мери бе гледала по телевизията да описват симптомите на мозъчен удар и ги разпознала, когато на Дан му станало лошо. Без нея той щеше да е мъртъв или сериозно увреден.

— Но тя си мисли, че ти си го спасил? — От аромата, който се носеше от вампира, ми се зави свят. Вдигнах капака на каната и замених миризмата на карамфил с таниновия дъх на черния чай.

— Първо Мери го спасила, но след като го приеха в болницата, той показа ужасна реакция към лекарствата. Казах ти, че е наблюдателна. Споделила опасенията си с един от лекарите, но той не й обърнал внимание. Аз… дочух какво си говорят и се намесих.