Бяла смърт

— Обещавам да не ви се пречкам като онзи път в Копенхаген.

— Не се безпокой — каза Остин и погледна небето. На лицето му заигра загадъчна усмивка. — Там, където смятам да я заведа на вечеря, никой няма да успее да ни прекъсне.

41

— Да ви налея ли още шампанско, мадмоазел? — попита келнерът.

— Благодаря — усмихна се Тери. — С удоволствие.

Келнерът напълни фината кристална чаша, завъртя бутилката като истински професионалист, тракна с токове и се отдалечи дискретно, готов обаче да се появи и при най-малкия знак. Беше безукорно облечен, с тънки мустачки, черната му коса бе зализана назад с лъскав брилянтин. Владееше се до съвършенство и на лицето му бе изписано леко отегчение и разсеяност, примесени с пълно внимание.

— Чудесен е — прошепна Тери. — Откъде го намери?

— Направо от „Ориент експрес“ — каза Остин. Тери го погледна подозрително. — Честно казано, от кетъринг отдела на НАМПД. Работил е като оберкелнер в „Ла Тур д’Аржент“ в Париж, преди Сандекър да го наеме да организира трапезарията на НАМПД.

— Е, справил се е великолепно с организирането на вечерята ни — каза тя. Седяха на маса за двама с колосана покривка. Чиниите и сребърните прибори бяха в стил арт деко. Облеклото бе официално. Тери носеше зашеметяваща вечерна рокля без презрамки, а Остин бе сменил смокинга, който бе съсипал по време на надпреварата с кучешките шейни. Тери кимна към струнния квартет, който тихо свиреше Моцарт. — Предполагам, че музикантите са от Националния симфоничен оркестър.

Остин се усмихна глуповато.

— Приятели от инженерния отдел на НАМПД — събират се да свирят през уикендите. Много са добри, нали?

— Да. Както и вечерята. Не зная кой е готвачът, но… — Тя млъкна и улови погледа му. — Не, само това не! Готвачът също е от НАМПД, така ли?

— Не. Един мой приятел, Сен Жулиен Перлмутер. Настоя лично да сготви. Ще ви запозная по-късно.

Тя отпи от шампанското и изведнъж се навъси.

— Извинявай, но непрекъснато се сещам за доктор Баркър и чудовищата му. Струва ми се като кошмар.

— Иска ми се да беше просто лош сън. Баркър и приятелчетата му си бяха съвсем истински. Както и франкенрибите.

— Какъв странен и ужасен човек! Никога няма да разберем как такъв блестящ ум може да се превърне в такова зло.

— Още по-изумително е, като имаш предвид, че според всички сведения прародителят му е бил съвсем почтено човешко същество. Първият Фредерик Баркър е виждал, че ескимосите измират от глад, и се е опитал да накара останалите китоловци да спрат да избиват моржовете.

— Сигурно гените му са се объркали през поколенията.

— Добави към генетичната попара малко божествен синдром и ще получиш побъркан учен, смятащ се за персонификация на зъл дух.

— Ама че ирония — каза тя след кратък размисъл. — Баркър е продукт на повредени гени. И е използвал в лабораторията си абсолютно същия процес, за да създаде чудовища от съвсем нормални риби. Тръпки ме побиват, когато си помисля за нещастните обезобразени създания. — В очите й се появи безпокойство. — Това наистина е краят на целия този безумен проект, нали?

Остин кимна.

— Баркър е бил истински гений. Не е оставил никакви записки. Пазил е бележките за генетичните си бърникания в главата си. Познанията му умряха с него.

— Но това няма да попречи на някой друг също така блестящ гений да повтори труда му.

— Няма. Но вратичките в закона скоро ще бъдат затворени. Генетично модифицираната риба ще бъде забранена в Щатите. Европейците също са твърдо решени, че никога няма да допуснат в менюто им да се появи франкенриба с картофки. А при липсата на пазар няма да има стимул.

— Какво стана с останалите от племето киолая?

— Арестувани, мъртви — или се крият. Без камшика на Баркър, който да ги събере във фанатична тълпа, вече не бих ги нарекъл заплаха. Холдингите на Баркър се разпадат. Вълците разкъсват огромната му корпорация на парчета. А сега нека аз те попитам нещо. Какви са бъдещите ти намерения за SOS?

— Разделяме се. Реших, че командоските им набези не са в моя стил. Предложиха ми място на съветник по околната среда в екипа на сенатор Греъм.

— Радвам се, че ще се засичаме.

Келнерът донесе на масата черен телефон.

— Господин Дзавала желае да разговаря с вас.

— Съжалявам за прекъсването на вечерята — разнесе се в слушалката гласът на Джо. — Реших, че трябва да знаеш. Скоро ще започнем подхода.

— Благодаря за информацията. Колко ни остава?

— Достатъчно за един много дълъг танц.

Остин се усмихна и затвори.

— Джо се обади от контролната кабина. Скоро ще кацнем.

Тери се загледа през големия прозорец към килима светлини долу.

— Прекрасно е. Никога няма да забравя тази вечер. Но би ли ми казал как успя да уредиш цял цепелин за една вечеря?

— Наложи се да използвам малко връзки. Германците нямат търпение да си върнат първия въздушен кораб, кацнал на Северния полюс. Когато чух, че цепелинът ще лети от Канада до Вашингтон, предложих услугите на опитен пилот и в замяна на това резервирах трапезния салон за няколко часа. Струва ми се, че само така можем да вечеряме необезпокоявани. — Остин си погледна часовника. — Пилотът каза, че имаме време за един танц.