Бяла смърт

— Не е и нужно. Не бих могъл да мигна, ако не се опитаме да помогнем на онези момчета. Но все пак трябва да замъкнем някак си подводницата дотам. Значи все пак си го измислил, а, хитрец такъв? — попита Дзавала, забелязал ухилената физиономия на Остин.

— Може би — отвърна той. — Трябва обаче да уточня някои подробности с Власов.

— Май ми е писано да рискувам живота си в поредното типично за Остин спонтанно хрумване. Питам се, дали имам някакъв шанс да разбера какво се спотайва под тази твоя преждевременно побеляла коса?

— Никакъв — отвърна Остин. — Помниш ли какво спомена Власов за съветския гигантизъм?

— Да, но…

— Мисли мащабно — каза Остин, докато вървеше към вратата. — Ама наистина мащабно.

4

Карл Бекер крачеше нервно по палубата на датския изследователски кораб „Тор“. Свил рамене и пъхнал ръце в джобовете на дебелото си палто, бюрократът от Копенхаген приличаше на тромава безкрила птица. Беше навлякъл дебели дрехи, но въпреки това потреперваше, когато спомените му се връщаха към момента на сблъсъка. Бяха го натикали в една спасителна лодка, която се преобърна при спускането, и той падна в ледената вода. Сигурно щеше да умре за броени минути, ако един траулер не го бе измъкнал почти в несвяст.

Събра шепи да запали цигара и се опря на перилото. Докато се взираше в червената пластмасова сфера, бележеща гроба на крайцера, чу някой да го вика. Беше капитанът на „Тор“ Нилс Ларсен.

— Къде са проклетите американци? — изръмжа Бекер.

— Нося добри новини. Току-що се обадиха — каза капитанът. — Пристигат след пет минути.

— Крайно време беше — каза Бекер.

Подобно на колегата си от „Лейф Ериксон“, капитан Ларсен бе висок, рус и с ъгловат профил.

— Честно казано, минаха само няколко часа от потъването на крайцера. На екипа на НАТО му трябват седемдесет и два

часа, за да достави на място кораб и спасителни съдове. Хората на НАМПД спазиха обещанието си да дойдат в рамките на осем часа. Малко закъснение им е простено.

— Зная, зная — по-скоро раздразнено, отколкото ядосано отговори Бекер. — Не искам да прозвучи като неблагодарност, но ни е скъпа всяка минута.

Метна фаса в морето и пъхна още по-дълбоко ръце в джобовете си. После изръмжа:

— Жалко, че Дания отмени смъртното наказание. Иска ми се да видя проклетата тайфа от SOS увиснала на бесилката.

— Сигурен ли сте, че са ви ударили нарочно?

— И още как! Промениха курса си и се насочиха право към нас. Бам! Като същинско торпедо. — Бекер си погледна часовника. — Сигурен ли сте, че казаха пет минути? Не виждам да приближават никакви кораби.

— Странно — каза капитанът, вдигна бинокъла и огледа хоризонта. — Аз също не виждам нищо.

В този момент чу някакъв звук и се загледа в небето.

— Момент. Идва някакъв хеликоптер. Движи се много бързо.

Малката точка бързо растеше на фона на покритото със сиви облаци небе. Скоро се чу ревът на перките. Вертолетът се понесе право към „Тор“, прелетя ниско над него, след което рязко зави и описа широк кръг. На борда на тюркоазния „Бел 212“ ясно се четяха големите букви НАМПД.

Първият помощник-капитан притича и посочи хеликоптера.

— Американците. Искат разрешение за кацане.

Капитанът отговори утвърдително и свързочникът предаде разрешението по радиото. Хеликоптерът се плъзна надолу, увисна над задната палуба и бавно се спусна — кацна точно в центъра на белия кръг на вертолетната площадка.

Вратата се отвори, под въртящите се перки се появиха двама мъже и закрачиха по палубата. Като политик, Бекер имаше набито око за хора. Двамата се движеха с небрежното спокойствие, което бе виждал и у други американци, но решителната им походка и нещо в позата им изпълваше въздуха с усещане за пълна самоувереност.

Доколкото можеше да прецени, широкоплещестият мъж отпред бе висок над метър и осемдесет и тежеше поне деветдесет килограма. Косата му бе побеляла, но когато приближи, Бекер забеляза, че е млад, може би около четиридесетте. Тъмнокожият му спътник бе малко по-нисък, по-млад и по-слаб. Движеше се с котешката грациозност на боксьор и Бекер нямаше да се учуди, ако се окажеше, че наистина е боксьор средна категория. Движенията му бяха спокойни, но изпълнени с характерната за навита пружина енергия.

Капитанът пристъпи напред, за да ги поздрави.

— Добре дошли на борда на „Тор“.

— Благодаря. Аз съм Кърт Остин от Националната агенция за морско и подводно дело — каза едрият мъж; изглеждаше така, сякаш може да мине и през стена. — А това е партньорът ми Джо Дзавала.

Стисна ръката на капитана, после и на Бекер, от което на очите на датчанина едва не избиха сълзи. Дзавала премаза костите, които Остин бе пропуснал.

— Много бързо се отзовахте — каза капитанът.

— Изоставаме с няколко минути от графика — каза Остин. — Имахме известни логистични затруднения.

— Всичко е наред. Слава богу, че дойдохте! — каза Бекер и разтърка ръката си. Погледна към хеликоптера. — А къде е спасителният екип?

Остин и Дзавала се спогледаха развеселено.

— Пред очите ви — каза Остин.

Изумлението на Бекер отстъпи пред едва сдържаната ярост и той рязко се извъртя към капитана.