Бяла смърт

Агирес се усмихна, стана и извади от един шкаф богато украсена дървена кутия. Вдигна капака, извади един череп и го задържа в ръка подобно на оплакващия Йорик Хамлет.

— От пещерите е. Потърсих мнението на специалисти. Има характерни баски характеристики. — Агирес подхвърли черепа като топка към Остин, може би с надеждата да го стресне.

Остин улови сръчно черепа и го завъртя в ръка като изучаващ глобус географ.

— Може би е прародителят ви Диего — каза и подхвърли черепа обратно.

— Питах се същото и направих ДНК тестове. С тъга трябва да ви уведомя, че с господина нямаме роднински връзки. — Агирес прибра черепа в кутията и седна. — Това е второто ми идване тук. Първия път очаквах пещерите да са достъпни по суша. С огромна изненада научих, че заливът и районът на пещерите са собственост на рибарника. Намерих главния сапьор при строителството на фермата. Той каза, че когато взривили скалите, за да направят място за склад, стигнали до пещерите. Опитах се да убедя собствениците да ми позволят да проведа археологически проучвания, но ми отказаха. Използвах всички възможни средства, но дори с моите връзки „Океанус“ не отстъпи. Затова дойдох за втори опит.

— Много сте настоятелен.

— Това се превърна в нещо като мания. Именно затова се интересувам от перипетиите ви. Подозирам, че от онзи вход може да се стигне до пещерите, но морето там е много опасно за скутерите ни. Очевидно сте намерили начин да влезете.

— Чист късмет — кратко отвърна Остин.

Агирес се разсмя.

— Мисля, че е нещо повече от късмет. Моля ви, разкажете ми какво видяхте. Ще ви подкупя с още вино.

И щракна с пръсти. Сервитьорът донесе втора бутилка, отвори я и напълни чашите.

— Няма нужда да ме подкупвате. Приемете го като частично отплащане за гостоприемството и храната — каза Остин и отпи; наслаждаваше се на натрупващото се напрежение. — Прав сте: оттам може да се влезе в пещерите. Местните наричат входа Портата на русалката. Мрежата от пещери е доста обширна. Видях само част от нея.

Подробно описа изображенията на скалите, без да споменава нищо за обиколката си из самия рибарник. Агирес жадно попиваше всяка дума. После промърмори:

— Подобни палеолитни рисунки на възраст дванадесет хиляди години са откривани и по стените на пещери в родината ми. А другите рисунки показват, че пещерите са се използвали от високоразвита цивилизация.

— И аз останах с подобно впечатление. Предполага се, че Фарьорските острови са били необитаеми, преди тук да се установят ирландските монаси и викингите. Но може би историците грешат.

— Не бих се изненадал. Учените нямат представа откъде се е появил моят народ. Езикът ни няма предшественици нито в Европа, нито в Азия. У баските има най-много кръвни групи с отрицателен резус фактор, което кара някои да смятат, че сме преки потомци на кроманьонците. — Агирес чукна леко с юмрук по масата. — Бих дал всичко да се добера до тези пещери.

— Видяхте колко топло ме посрещнаха.

— Май сте се набутали в гнездото на осите. Докато спяхте, от брега дойдоха патрулни катери и настояваха да се качат на борда. Естествено отказахме.

— В катера, който видях, имаше двама души с пушки.

Агирес махна сякаш към висящите на стената картини.

— Когато видяха, че моите хора са повече и по-добре въоръжени, побързаха да се ометат.

— Имаха и хеликоптер. При това въоръжен с ракети.

— А, да — каза Агирес, сякаш говореше за досаден комар. — Наредих на хората ми да размахат ръчните ракетни установки земя — въздух и хеликоптерът престана да ни безпокои.

Ракети и автомати? „Навара“ бе въоръжена като боен кораб.

Агирес сякаш прочете мислите му.

— Богатите лесно стават цел на похитители. „Навара“ може да е примамлива плячка, така че се погрижих да не е съвсем беззъба. Нуждата ме накара да се заобиколя с лоялни и добре въоръжени хора.

— Защо смятате, че от „Океанус“ са толкова докачливи относно онези, които си пъхат носа в бизнеса им? — попита Остин. — В края на краищата става въпрос за рибарник, а не за диамантена мина.

— И аз се питах същото. — Агирес сви рамене.

Влезе един от мъжете, които бяха наглеждали Остин, подаде на Агирес найлонов плик и му прошепна нещо.

Агирес кимна и се обърна към Остин.

— Благодаря ви, че бяхте така отзивчив да разкажете за посещението си в пещерите. Мога ли да ви бъда полезен с нещо?

— Не бих имал нищо против да ме хвърлите до селото.

— Няма проблем. Моят човек ме уведоми, че тъкмо минаваме покрай скалата и ще хвърлим котва след няколко минути. — Агирес му подаде найлоновия плик. — Това са личните ви вещи и дрехите ви. Вече са сухи.

Заведоха Остин да се преоблече. Той намери в плика и портфейла си, в който бе картата му от НАМПД. Агирес явно бе хладнокръвен тип. Още от самото начало бе знаел, че твърденията му за бизнеса му с вадене на потънали кораби са изсмукани от пръстите, но не се бе издал нито за миг. В плика откри и визитка с името на домакина си и телефонен номер. Прибра я в портфейла си.

Агирес го чакаше на палубата да се сбогуват.