Бяла смърт

— Някаква метална клетка е. Като за стръв. — Той огледа водата с острия си поглед. — Пълно е с такива. Надушвам риба. Много риба. Това е нещо като рибарник.

Откриха отвор в плаващата барикада и насочиха кануто към сушата. Нещо се движеше и пляскаше в металните клетки и потвърждаваше предположението на Найтхоук за рибарник. Накрая стигнаха до забелязания още от езерото плаващ кей, осветен от слаби, високи до глезена лампи. На серията стълбове бяха вързани няколко джета, имаше и скутери, а също и голям катамаран. През средата му минаваше конвейер и Найтхоук предположи, че се използва в рибарника.

Хрумна ми нещо — каза Грийн, събра методично ключовете на джетовете и скутерите и ги хвърли във водата. Скътаха кануто между останалите лодки, метнаха отгоре му брезент и се качиха на кея.

Кеят стигаше до асфалтирана алея, която водеше навътре към сушата. Найтхоук и Грийн решиха да вървят между дърветата. След няколко минути попаднаха на широка просека, сякаш през гората бе минал грамаден булдозер. Последваха я и стигнаха до цял парк камиони и земекопна техника, паркирани в стройни редове зад огромен склад. Земята бе подравнена и огромни машини полагаха ивици асфалт. Въоръжени с лопати работници подравняваха горещата маса, приготвяйки я за валяците.

— Сега какво ще правим, професоре? — попита Найтхоук.

— Колко време има до развиделяване?

— Около пет часа до първата светлина. Няма да е зле да сме се върнали при езерото преди това.

Грийн опря гръб на близкото дърво.

— Нека дотогава ги държим под око. Аз ще съм първа смяна.

Бен го смени малко след полунощ и Грийн се изтегна на земята и затвори очи. По едно време Найтхоук го потупа по рамото.

— Джош…

Грийн седна и погледна към разчистения плац.

— Какво става?

Отвъд разчистеното пространство, където бе имало само дървета, се издигаше огромна куполовидна постройка, повърхността й блестеше в синкавобяла светлина. Беше се появила сякаш с магия.

— Това пък какво е? — прошепна Бен. — И откъде се взе?

— Нямам представа — каза Грийн.

— Може да е хотел.

— Не — каза Грийн. — Прекалено функционално изглежда. Ти би ли отседнал на подобно място?

— Аз съм израсъл в дървена колиба. Всичко по-голямо от нея е хотел.

— Не искам да говоря с пренебрежение за родния ти край, но можеш ли да си представиш тук да се събират рибари и ловци? Такава сграда подхожда на Лае Вегас.

— Близо сме до Северния полюс, човече. Това нещо прилича на огромно иглу.

Грийн трябваше да признае, че куполът наистина има същите контури като на убежищата на ескимосите, които бе виждал в „Нешънъл Джиографик“. Но вместо от плътен сняг този явно бе изграден от някаква полупрозрачна пластмаса. В основата на купола имаше огромни хангарни порти, обърнати към оформеното като плац открито пространство.

Докато гледаха, плацът отново се оживи. Строителните екипи се върнаха, придружени от въоръжени хора, които често поглеждаха нагоре към нощното небе. Скоро отгоре се чу шум на двигатели, после в небето се появи някаква огромна маса, която закри звездите.

— Виж купола — каза Найтхоук.

На върха на постройката се бе появила вертикална цепнатина. Тя се разшири като клин, после горната половина на купола се плъзна назад като кората на портокал, докато той не се отвори напълно. От вътрешността бликна светлина и окъпа сребристата кожа на гигантски предмет с формата на торпедо, който бавно се придвижи и увисна точно над огромния отвор.

— И двамата сбъркахме — каза Найтхоук. — Ласвегаският ни хотел се оказа хангар за балони.

Грийн изучаваше очертанията на огромния въздушен кораб.

— Виждал ли си старите кадри за „Хинденбург“, немския цепелин, който се подпалил и изгорял през трийсетте?

— Но какво търси подобно нещо тук?

— Мисля, че съвсем скоро ще разберем — каза Грийн.

Спускащият се кораб потъна в постройката, секциите на купола се плъзнаха отново на място и възстановиха заоблената му форма. След малко вратите към плаца се отвориха и излязоха няколко мъже. Бяха облечени в черни униформи и всички бяха с мургава кожа. Съпровождаха мъж, чиято яка като на бик глава сякаш бе закрепена направо върху могъщите му рамене.

Мъжът отиде до края на плаца и провери как върви работата. До този момент Найтхоук не бе обърнал особено внимание на работниците. Сега обаче забеляза, че за разлика от униформените мъже, тези хора са с джинси и работни ризи и се трудят под наблюдението на въоръжената охрана.

— О, по дяволите! — възкликна той.

— Какво има? — попита Грийн.

— Това са мъже от селото. Онези двамата са брат ми и баща ми. Не виждам обаче майка ми, нито някоя друга от жените.

Началникът продължи обиколката си — крачеше по края на плаца. Охраната на работниците се бе обърнала към шефа си. Един от работниците се възползва от това и се придвижи към гората. Изчака удобен момент, хвърли лопатата и затича към свободата си.

— Това е братовчед ми — каза Найтхоук. — Виж, леко накуцва. Нарани си крака, когато бяхме деца.