Блондинка от Маями

Доктор Шийн помълча и аз си представих как Криси лежи със затворени очи. После докторът започна да брои отзад напред.

— Десет, девет, осем… слизаш все по-дълбоко и по-дълбоко, седем, шест, пет… чувстваш се тъй спокойна и безметежна, четири, три… напълно отпусната… две, едно. Ти изпитваш дълбок покой, намираш се в съвсем непознато състояние.

Главата ми клюмна, сепнах се и за момент изпаднах в съвсем непознато състояние. Имах чувството, че съм задрямал на лекция по политология в Пенсилванския университет.

— Представи си, че слизаш по красиво стълбище към най-дълбоките кътчета на съзнанието — говореше доктор Шийн, — към място без пространство и време, където всичко се свързва и обединява, където царува безкрайна мъдрост и можеш да си припомниш всичко. Виждаш ли го?

— Да — отговори сънливо Криси.

— Сега виждаш тунел с ярка светлина в другия край. Тръгваш по тунела към светлината. Когато излезеш на светло, ще бъдеш на друго място и в друго време. Ще можеш да си припомниш всичко. Мъдростта, знанията и спомените са в теб. Детето в теб е готово да проговори.

Ново мълчание, нарушавано само от тихите звуци на пианото и флейта. После прозвуча гласът на доктора:

— На колко години си, Кристина?

— На единайсет.

— Щастливо момиче ли си?

— О, да. — Думите бяха бавни, но ясни, произнесени с нежен детски глас. — Имам всичко, което може да иска едно момиче.

— Какао имаш?

— Играчки, приятели и чудесна мама.

— А баща ти?

Кратко мълчание.

— Той ми дава всичко.

— Мама обича ли го?

— Не знам.

— Кристина, аз съм доктор Шийн. Аз съм приятел на твоята мама.

— Знам. Ти се грижиш за нея. Харесваш й. Тя ми го каза.

— Майка ти е чудесна жена. Разкажи ми за баща си.

— Той я удря. — Кристина се разхълца. — Много я удря и казва лоши думи. Мама се разболя, затова не излиза от стаята. Татко се пренесе в друга стая, близо до моята.

— Удря ли те баща ти?

— Не. Никога. Дори когато съм лоша.

— Кога си лоша, Кристина?

— Когато не правя каквото ми каже татко.

— Той докосва ли те по начин, който те плаши?

Тишина.

— Не.

— Идва ли в твоята стая да ти прави разни неща?

— Не. Не си спомням нищо такова.

— Кристина, понякога паметта е странна. Едни спомени откриваме без усилие, а други само усещаме. Какво усещаш?

— Не знам. Странни неща.

— А, това може да е началото. Знаеш ли какво е секс?

— Да.

— Правила ли си секс с баща си?

Ново ридание.

— Не помня.

— Но ти плачеш. Защо плачеш?

— Не знам.

— Кристина, виждала ли си някога следи от диво животно в гората?

— В гората не, но съм виждала следи от костенурка по плажа.

— А самата костенурка виждала ли си?

— Невинаги. Понякога само следите.

— Но знаеш, че костенурката е била там.

— Да.

— Аз виждам следи от животното из целия ти живот. Чудовището е било там. Мисля, че и ти го виждаш, но си го затрупала много дълбоко. Можем ли да разровим, можем ли да разкрием чудовището?

— Не знам.

Щрак. Това пък какво беше, по дяволите? Тихо щракване на изключен касетофон.

После гласът на Шийн:

— Да поговорим за баща ти.

Момент! Спрях записа и го върнах назад. Пак същото щрак, после гласът на Шийн. Колко бе траяла паузата? Секунда, минута, осемнайсет минути и половина? Какво бе казал Шийн в сумрачния си кабинет на обърканата и хипнотизирана млада жена? И какво казваше в момента?

— Да поговорим за баща ти.

— Винаги съм обичала татко. Винаги.

— Браво, Криси. Добро момиче.

— И татко винаги ме обича.

— Така ли?

— Татко ми каза, че съм най-доброто му момиче и сега, след като мама е болна, аз…

— Какво. Кристина?

— Вече си спомням. Спомням си.

— Много добре, Кристина. Много добре. Какво си спомняш?

— Аз правя татко щастлив. Уж, че съм мама.

— Той идва ли в стаята ти?

— Да.

— Правиш ли секс с татко си?

— Разбира се, глупчо. Аз съм му съпруга.

Изслушах и останалите записи. Спомените ставаха все по-конкретни и ярки. Детинският глас на Криси разказваше какво си шепнели нощем с баща й „Нашата малка тайна“ — казвал той. Виковете на зряла жена отразяваха нейната ярост. Говореше ту будна, ту под хипноза. Чувах риданията й, докато описваше колко я боляло „там долу“. Чувах гласа и да се прехвърля от невинното детско объркване към гневните крясъци на зряла жена.

Мъжкарят на стадото. Хромозомите му го тласкат към оцеляването на най-силния и заради това той е готов да убива. Потъпкал душата си, той осквернява земята, отрича своя Създател и не признава друга власт, освен собствената си воля. Стъпят най-долу върху еволюционната стълбица, той налага физическата си власт над жените чрез побой и насилие. А още по-ниско от този космат братовчед на Homo sapiens neanderthalensis стои едно гнусно адско изчадие — бащата, готов да изнасили детето си.

Разтреперан от гняв и погнуса, за момент бях готов да убия собственоръчно Хари Бърнхард. И това ме накара да се замисля. Истински или не, спомените звучаха убедително. И макар да знаех, че някогашното насилие не оправдава убийство, аз се питах дали съдебните заседатели не биха склонили да предявят на Кристина по-меко обвинение, или дори да я оправдаят.