Блондинка от Маями

От все сърце се надявах да не срещна на плажа Дон Шула. Или баба. Бях само по ослепително ярък оранжев бански, при това толкова тесен, че не можеше да побере и автоматична писалка, камо ли… е, нека го наречем инструмент на защитника. Криси бе помолила един от колегите манекени да ми услужи, та да се отърва от мокасините и дългия панталон. Обикновено ходя на плаж с рязани джинси или гащета от епохата на черно-белите филми. А ето че сега стоях тромав, смутен и разголен.

— Кой ти разработи тоя небрежен имидж? — бе попитал най-сериозно услужливият манекен — Келвин май е най-подходящ за теб, но сигурно неговите модели ти идват теснички в раменете.

— Моят имидж — рекох му аз — е разработен в спортните съблекални. Вехти фланелки и избелели анцузи. Ако ми потрябва нещо ново, ще се обадя на моделиера си.

Сега денят гаснеше и двамата с Криси се разхождахме по плажа.

— Изслушах записите — казах аз.

— Трябва ли да говорим за това? — попита тя.

Беше навела глава и усърдно разглеждаше как пръстите на краката й шават из мокрия пясък.

— Трябва. Ще ти се наложи да разказваш пред съдията и заседателите.

— Много ми е трупно.

— Знам, но се налага. С друго не разполагаме.

— Тоя разговор пак ще разбуди гнева.

— Преди хипнозата имаше ли представа какво се е случило?

— Не. Но след това всичко стана пределно ясно.

— Опита ли се да поговориш с баща си, да го обвиниш, че те е изнасилил?

— Не. Нямах сили.

— По-късно заплашвал ли те е някога? Боеше ли се от него?

Ровех отчаяно да намери някоя дреболия, която да създаде поне намек за самозащита.

— Не. След като узнах какво се е случило, изпитвах към него само омраза. Тя ме изгаряше. Исках да го убия. Само за това мислех.

Страхотно. Ето ти и предумисъл, и жестокост.

— А сега как се чувстваш? Не изпиташ ли угризения?

— Не! — Лицето й пламна — Още го мразя. Той заслужаваше да умре. Хората ще ме разберат. — Тя вдиша две ръце, сякаш стискаше малкия пистолет, и се припели в една речна рибарка, увиснала над главите ни. — Бам!

Рибарката отлетя, а Криси се завъртя към мен, продължавайки да държи въображаемия пистолет.

— Беше съвсем лесно, Джейк. Странно лесно, нали?

Не странно, направо ужасно. Изумявах се от липсата й на угризения, от явната й неспособност да мисли, за чиято и да е друга болка, освен за своята.

— Доктор Шийн ли ти каза да застреляш баща си?

— Не. Защо да ми го казва?

— Не знам. Разкажи ми за Гай и Шийн.

— Какво например?

— Каква е тяхната цел? Какво ще спечели Гай, ако те отърве?

Все още беше горещо, макар че слънцето вече залязваше над Евърглейдс. Източният вятър развяваше косата на Криси пред лицето й. Тя я приглади назад и каза:

— Нищо. Просто съм негова сестра.

— Не. Ти си негова заварена сестра. Уби баща му, а той изгаря от желание да ти помогне.

Десетина чайки се рееха над вълните и от време на време пикираха да грабнат от повърхността някоя дребна рибка. Страхливи птици, не смеят да се гмурнат по-надълбоко като речните рибарки.

След малко Криси каза:

— Не знам какво търсиш.

— И аз. Случаят е толкова шантав. Когато има убийство и не знаем кой го е извършил, доктор Чарли Ригс винаги пита: Cui bono? Кому е изгодно? В случая ти си извършила убийството, но какво печели Гай, ако те измъкне?

— Има ли значение, щом ни помага?

— Има, защото ако не знам, няма начин да разбера дали наистина ни помага. Трябва да знам къде му е интересът. И на Шийн също.

Няколко минути крачихме мълчаливо, оставяйки два реда следи по мокрия пясък. Вятърът полюшваше морската трева по дюните. По крайбрежната улица подтичваха любители на спорта. Накрая Криси каза:

— Има нещо, което не знаеш.

Кога ли съм знаел всичко?

— Какво?

— Лари Шийн беше влюбен в майка ми.

— Искаш да кажеш, че са имали връзка?

— Така мисля. И татко го мислеше.

— Обвиняваше ли я?

— Не съвсем. По-скоро й се присмиваше. — Гласът на Криси стана дрезгав. — „Ще дойде ли днес добричкият доктор да ти разтрие гърба или психиката, Емили?“ Такива й ги говореше.

— Гай знаеше ли?

— Мисля, че всички знаеха за това.

— Шийн споменаваше ли ти някога за това?

— Не с думи. Но си спомням, че на погребението той плака колкото мен. Татко изобщо не плака, но цяла седмица беше мъртво пиян.

Минавахме покрай семеен пикник на плажа. Морският вятър разнасяше аромата на печено пиле.

— Джейк, умирам от глад — каза Криси. — Днес работихме без обедна почивка.

— Добре. Аз черпя. Да се връщаме.

Гледах я в розовите лъчи на залеза — без грим, с развяна коса. Днес беше хванала малко тен. За първи път забелязах няколко лунички на носа й. Изглеждаше млада и невинна. Красотата се появява под толкова много форми. Красотата на природата, красотата на духа… а сега и невероятната телесна красота на тази жена.

Но аз гледах повърхностно, а както казва Чарли Ригс, нещата рядко са такива, каквито изглеждат. Обезмасленото мляко се маскира като сметана. Какво се криеше под повърхността? Вече бях виждал Криси с пистолет в ръцете. Дори на два пъти, ако броим и въображаемото оръжие преди малко.