Блондинка от Маями

Той разказа за миналото на Криси Бърнхард. Проблемите с храненето, алкохола и наркотиците, пагубните връзки с мъже, липсващите спомени от детството, чувството, че не владее живота си. Описа разликата между травматичните спомени, които се съхраняват в пълни подробности, и онези, които изобщо не можем да си припомним.

— Травмата от първи тип е кратък инцидент, който оставя ярки, незаличими спомени — обясни Шийн. — Травмата от втори тип се дължи на многократни преживявания и често бива забравена. Съзнанието предвижда идващото насилие физическо, сексуално или емоционално — и потиска паметта, за да продължи да функционира. Естествено, този защитен механизъм е колкото полезен, толкова и вреден. Жертвата не се спасява от мъките при насилието. Тя просто ги усеща по други, самоунищожителни начини. Криси бе преживяла травма от втори тип и поради това не я помнеше, докато не отключих вратичката, за да започна процеса на изцеление.

— Значи тя не помнеше за предполагаемото насилие, докато вие не й го разказахте, така ли е?

— Не, изобщо не е така. Нищо не съм й казал.

Този път Шийн бе възмутен и напълно подготвен, защото знаеше накъде го водя. Той отправи към заседателите небрежна усмивка, за да подскаже, че ще се справи с коварния адвокат.

— Не й ли подсказахте, че е била изнасилена от баща си?

— Не, помогнах й да си спомни какво е станало, за да може да оздравее. Става дума за малко момиченце, подлагано многократно на изнасилване. — Той натърти на думата изнасилване. Думата беше грозна и една от заседателките неволно се сви. — За да преодолее болката и срама, тя е изпадала в транс всеки път. След това не казвала никому. Нито на майка си, нито на учителите, нито дори на самата себе си. Не помнела, защото не си позволявала да помни.

Изглеждаше самоуверен и убедителен. Очевидно беше или блестящ лекар, или цар на шарлатаните. Мислех, че знам кое точно, но можех ли да го докажа? Тогава пуснах записа.

— На колко години си, Кристина?

— На единайсет.

— Щастливо момиче ли си?

— О, да. Имам всичко, което може да иска едно момиче.

Заседателите седяха като омагьосани и слушаха детинския глас:

— Какво имаш?

— Играчки, приятели и чудесна мама.

— А баща ти?

— Той ми дава всичко.

— Мама обича ли го?

— Не знам.

— Кристина, аз съм доктор Шийн. Аз съм приятел на твоята мама.

— Знам. Ти се грижиш за нея. Харесваш й. Тя ми го каза.

— Майка ти е чудесна жена. Разкажи ми за баща си.

— Той я удря. Много я удря и казва лоши думи. Мама се разболя, затова не излиза от стаята. Татко се пренесе в друга стая, близо до моята.

— Удря ли те баща ти?

— Не. Никога. Дори когато съм лоша.

— Кога си лоша, Кристина?

— Когато не правя каквото ми каже татко.

— Той докосва ли те по начин, който те плаши?

— Не.

— Идва ли в твоята стая да ги прави разни неща?

— Не. Не си спомням нищо такова.

Спрях касетофона.

— А сега, доктор Шийн, поправете ме, ако греши, но не чухме ли току-що Криси отрича да е била изнасилвана от баща си?

— Да, чухме.

— След дълги часове предварителни разпити?

— Да.

— Под хипноза?

— Да.

— Инжектирана е с натриев амитал за стимулиране на паметта?

Вярно, знаех, че според Мили Сантяго натриевият амитал не помага, но аз съм адвокат. Мога да си затворя очите, ако смятам, че е в интерес на защитата, а Шийн едва ли можеше да възрази, след като го бе използвал.

— Да, инжектирах й натриев амитал.

— Но въпреки всичко това — разпитите, хипнозата, серумът на истината — вие не пожелахте да приемете отрицателния отговор.

— Не пожелах да приема за чиста монета отговорите, които излизаха от повърхността на съзнанието й.

— Повърхността на съзнанието й? — промърморих аз, повдигайки вежди. — А къде се намира тя? В мозъчната кора, в малкия мозък, в Панамския провлак?

Когато изчерпя логиката и интуицията прибягвам към присмех и подигравки.

— Повърхност е само образно казано — отговори през зъби той, — но вие навярно знаете, че регулаторът на съзнателната памет се намира в хипокампуса. Изследванията показват, че хора, преживели насилие в детството, имат по-малък хипокампус. Смята се, че потиснатите спомени биват съхранявани в сливиците, напълно отделно от хипокампуса.

— Можете ли да го докажете? Можем ли да надникнем в мозъка на Криси Бърнхард, за да открием тези спомени в нейния… как го нарекохте… хипокампус?

Един от заседателите се изкиска. Добре.

— Не, разбира се — настръхна Шийн. — Това са научни теории на функциите на мозъка.

— Теории — повторих аз. — Земята е плоска. И това е било теория.

— Възразявам — обади се Соколов. — Спорно и… архаично.

— Приема се — каза съдията. — Карайте по същество, мистър Ласитър.

— Каквито и събития да е имало в нейния мозък, Криси не можеше да си ги припомни, прав ли съм, докторе?

— Да, но би било безотговорно да спра до там. Не забравяйте, че я проучвах. Познавах нейните симптоми, затрудненията й да общува и да разбере какво иска, страха от нови преживявания, безредните сексуални връзки, проблемите със съня и храненето плюс още редица класически симптоми.

— И те ви доказаха, че е била жертва на сексуално насилие?