Четвъртата картина

Не знам за вас, скъпи читатели, но аз съм виждал доста от „Сърцето на мрака“. Като криминален репортер от шест години, мислех, че много добре знам на какво са способни някои хора. „Познато ми е“ — казвах си.

Е, Палача от Кримзън Лейк ме накара да преосмисля мястото си в йерархията на криминалистиката. Палача не бърза да убива жертвите си и първо ги почиства. Каза ми го източник, близък до разследването. Измива ги със сапун и изтърква телата им с белина. Оформя косата им в прическа и изрязва ноктите им — както прави малко момиче с любимите си кукли. И го прави само на едно място — в Кримзън Лейк Роуд. Място с гнусна история за корупция, която събори цял град и остави само полупразни дървени къщи на брега на езерото. Място, пълно повече с призраци, отколкото с хора. Място, което Палача нарича свой дом.

Двете жени са открити на по-малко от километър и половина една от друга в изоставени дървени къщи. Собствениците са напуснали къщите заради неплатени данъци, които превишават цената на самите жилища. Дървените къщи стоят там от години и събират прах и паяжини, докато един ден не ги открил Палача. И само какво откритие е направил — безлюдно място, на един час път от най-близкия полицейски участък, обвито в мрака на нощта! Когато аз, вашият безстрашен репортер, го посетих в потайна доба, видях да свети само една къща. Но когато почуках, за да интервюирам онзи единствен жител там, никой не отвори. Целият град, ако това изобщо може да се нарече град, е само сенки и ръжда.

След това Джуд Чанс описваше подробно как са намерени двете жени: с бинтовано лице, разрез между веждите, напоени с кръв превръзки, и по черна туника. Не се споменаваше нищо за картините на Сарпонг.

Ярдли отвори друг прозорец и на екрана се появиха четирите картини. Изображенията бяха тъмни. Не само тематично, но и по отношение на светлината и сенките. Зад всяка фигура, отвъд прозорците, се виждаше горящ град. Пламъците стигаха чак до небето, което светеше, озарено в яркооранжево, сякаш и то запалено.

Какво вижда убиецът, когато гледа тези неща

, запита се Ярдли.

ФБР различаваше четири категории серийни убийци — едните изпитваха потребност от садистично доминиране над жертвата, за да получат сексуално удовлетворение; други страдат от халюцинации, принудени да вършат какво ли не от разни гласове и видения; трети бяха обектноориентирани, обсебени от мисия да избият определена прослойка хора, например проститутки или група от расово малцинство; и последните — сексуални насилници, за които насилието и сексът бяха едно и също нещо.

В този случай не ставаше дума за доминация, защото жертвите бяха в съзнание по време на целия процес, а садистично доминиращите убийци имаха нужда жертвите им да знаят, че са подчинени. Фар и Ривър не принадлежаха към някое етническо, расово или религиозно малцинство.

Съществуваха няколко възможности: убиецът да е принуден от халюцинации, които мисли, че го инструктират да извърши убийствата; че убива от сексуална похот, въпреки че доказателствата за сексуално насилие бяха оскъдни; или че не става дума за сериен убиец, а за убийство, извършено заради пари, за отмъщение или от наемен убиец. А препратките към Сарпонг целяха само да пратят правоприлагащите органи по грешна следа. Или пък това беше уникален тип сериен хищник, който отдел „Поведенчески анализ и тежки престъпления“ към ФБР все още не познаваше.