Човекоядци

— А сега се налага да се връщаме в гарнизона — повиши глас Нели. — Тъкмо да стигнем и хайде обратно. Мълвата за стореното от нас ще плъзне. Лишеят сигурно вече е хукнал. Да се изтръгне лозе от корен и да се стреля по дървета! Ако не тръгнем обратно веднага, няма да се върнем никога. По пътя всяко живо същество ще ни причаква.

— Лозата си беше виновна — занарежда Смит. — Опита се да ни улови. Опита се да ни открадне колата, може би и да ни убие, само заради жалките унции радий в мотора! Радият си е наш. Не е на лозата. Принадлежи на любимата ти компания.

— За бога, не й казвай това — предупреди го Макензи. — Ще вземе да образува еднолична роботска експедиция, изтръгваща лози наляво и надясно.

— Добра идея — отвърна Смит. — Може да попадне на електрическа. Тъкмо ще й поолющи боята.

— Как е радиото? — обърна се Макензи към Нели.

— Скапано — отговори Нели с раздразнение.

— А записващото устройство?

— Лентата е наред, мога да оправя и прибора.

— А бурканите със серума? Скапани ли са?

— Всичките без един.

— Ами добре тогава — рече Макензи, — Иди и измъкни две торби тор. Продължаваме нататък. Мелъди Боул е само на петдесет мили.

— Не може така — запротестира Нели. — Всяко дърво, всяка лоза ще ни причакват…

— По-безопасно е да вървим напред, отколкото да се връщаме — каза Макензи. — Дори без радио. Харпър ще изпрати някого с флаера да огледа защо се бавим.

Той се изправи и извади пистолета си.

— Иди и вземи каквото ти казах — заповяда той. — Или ще те направя на кайма.

— Добре, добре — изпищя Нели с внезапен ужас. — Няма нужда да ставаш толкова груб.

— Повече нито дума — предупреди Макензи, — иначе така ще те фрасна, че ще куцаш по целия път.

Стояха на открито, на прилично разстояние от горичката. Бяха нащрек.

Макензи тръгна пръв, след него се гърбеше Енциклопеда, стараейки се да стъпва в крачка. Зад тях вървеше Нели, натоварена с чувалите тор и съоръженията. Смит завършваше колоната. Едно стрелящо дърво се прицели в групата, но тя беше твърде далеч за точна стрелба. Зад четиримата с трясък се обади електрическа лоза.

Ходенето беше изнурително. Гъстата сплетена трева трябваше да се пори като вода, за да се мине през нея.

— Ще съжалявате за това — нареждаше Нели. — Ще ви накарам да…

— Млък! — кресна Смит. — Върши си там роботската работа, вместо да си пъхаш носа навсякъде.

Достигнали хълма, те заизкачваха тревистия скат. Внезапно звук като от яростно разпаряне на парче плат разцепи тишината. Спряха напрегнати, заслушани. Звукът се повтори още няколко пъти.

— Изстрели! — извика Смит.

Двамата мъже се втурнаха нагоре по ската. Нели галопираше тромаво след тях, чувалите с тор се блъскаха в раменете й.

От върха Макензи огледа обстановката.

Недалеч от хълма някакъв мъж се беше сгушил зад една издатина и стискаше оръжието си с неумело отчаяние. Насреща му се търкаляше преобърнат землеход. Зад него стояха три фигури — един човек и две насекомоподобни.

— Груми! — възкликна Смит.

Добре насочен изстрел откъм землехода улучи върха на възвишението и човекът зад него се притисна към земята.

Смит запълзя надолу, като се оглеждаше за друго прикритие във фланг на тримата от колата.

Откъм землехода долетя човешки вик, изстрел от стрелящо дърво изпука по Смит, като остави димяща бразда на не повече от десет стъпки зад него.

Друг изстрел изтрещя покрай Макензи и го накара да се пльосне зад едно възвишение. Втори изстрел изсвистя точно на главата му и той заотстъпва, като се стараеше да бъде плътно долепен до земята.

Отдолу, откъм ската, се носеха пронизителните ядни крясъци на грумбриджианците.

Макензи забеляза, че землеходът не беше единственото превозно средство край хълма. Виждаше се и ремарке с натоварено на него дърво. Макензи зажумя срещу залязващото слънце. Личеше, че дървото е било внимателно изкопано, корените му бяха още свежи и обвити в нещо прозрачно, по което беше избила блестяща влага. Ремаркето стоеше наклонено под неудобен ъгъл, върхът на дървото метеше земята, свитите на топка корени стърчаха високо във въздуха. Смит сипеше смъртоносен огън по вражеския стан, а тримата долу му отвръщаха с откоси, които разораваха почвата около прикритието. След минута-две, съобрази Макензи, Смит щеше да се окаже в капан. Като ругаеше задъхано, Макензи заобиколи прикритието си, протегнал пред себе си пистолета със съжаление, че не е пушка.

Непознатият мъж стреляше наслуки, отправяше неточни изстрели по тримата, без да допринася кой знае колко за делото. Макензи разбра, че тежестта на битката пада върху гърба на Смит и върху неговия собствен.

Разсеяно се запита къде ли е Нели.