Човекът в лабиринта

— Когато бях на осемнайсет години — рече Мълър, — бях с едно момиче в една гора на Земята, в калифорнийския горски резерват, любихме се, е, не ми беше за първи път, но за първи път стана както трябва — а след това лежахме по гръб, гледахме звездите и аз й казах, че някой ден ще се измъкна и ще се поразходя сред тях. А тя възкликна: „О, Дик, та това е чудесно!“ Аз, разбира се, нямах нищо особено предвид. Всяко хлапе на тази възраст го казва, когато погледне към звездите. Казах й още, че ще открия разни неща в космоса, че хората ще ме запомнят така, както помнят Колумб, Магелан и първите астронавти, и тъй нататък. Казах й, че ще бъда пръв, каквото и да се случи, че ще се нося сред звездите като бог. Бях много красноречив. Продължих с тези приказки около десетина минути, докато и двамата не бяхме погълнати от чудото: обърнах се към нея, тя ме притегли върху себе си, аз обърнах гръб на звездите и заработих здравата, за да я прикова към Земята. Това бе нощта, когато се родиха амбициите ми — той се засмя. — Има неща, които можем да изречем само когато сме на осемнайсет години и които после не можем да повторим.

— Има и неща, които можем да направим на осемнайсет и които сетне не можем да извършим — рече Бордман. — Е, Дик? Вече минаваш петдесетте, нали? Разходи се сред звездите. Чувстваш ли се като бог?

— Понякога.

— Искаш ли да отидеш на Бета Хидри IV?

— Знаеш, че искам.

— Дори и сам?

Мълър усети как почвата под него поддава, изведнъж му се стори, че предприема първото си излизане в открития космос, че пада свободно във Вселената.

— Сам ли?

— Проиграхме всичко на компютъра и стигнахме до заключението, че ще бъде грешка да изпращаме група. Хидранците не реагираха много добре на видеосондите ни. Нали видя — взеха „окото“ и го строшиха. Не можем да започнем да опипваме психологията им, защото никога не сме се сблъсквали с извънземен разум. Но мислим, че най-безопасно — и от гледна точка на потенциалната загуба на жива сила, и от гледна точка на евентуален удар върху тяхното общество, — ще бъде да изпратим при тях посланик: човек, който идва с мир, умен, силен, проверен в най-различни стресови ситуации, който ще намери начин да установи контакт. Възможно е да го разкъсат на парченца трийсет секунди по-късно. От друга страна, ако оцелее, ще постигне нещо абсолютно уникално в човешката история. Изборът е твой.

На това не можеше да се устои. Посланик на човечеството при хидранците! Да отиде сам, да крачи по чуждата земя, да предаде първите поздрави на хората към космическите му съседи…

Това беше неговият пропуск към безсмъртието. Името му ще бъде записано завинаги върху звездите.

— Как преценяваш шансовете за оцеляване? — попита Мълър.

— Компютърните пресмятания като цяло показват шанс едно на шейсет и пет, Дик. Като се има предвид, че планетата до голяма степен не прилича на Земята, ще се нуждаеш от животоподдържаща система. И може би ще те посрещнат хладно. Едно към шейсет и пет.

— Не е чак толкова лошо.

— Аз самият никога не бих приел това съотношение — рече ухилено Бордман.

— Да, но аз мога.

Дик обърна чашата си. Ако го направи, ще означава безсмъртна слава. Ако се провали, ако бъде убит от хидранците — дори това не е чак толкова ужасно. Беше живял добре. Съществува и по-лоша участ от тази да загинеш, понесъл знамето на човечеството в един чужд свят. Пулсиращата му гордост, гладът за слава, детинският копнеж за известност, който никога не успя да потисне, го караха да приеме. Шансовете не бяха прекалено лоши.

Марта се появи отново. Беше мокра след плуването, голото й тяло блестеше, косата й беше залепнала по тънката й шия. Гърдите й се повдигаха и спускаха учестено: малки конуси плът, с настръхнали, розови зърна. Може да е преждевременно пораснало четиринайсетгодишно девойче, помисли си Мълър, загледан в стройните й тесни бедра. Бордман й подхвърли сушилник. Тя го включи и пристъпи в жълтото му поле, като направи пълно завъртане. Взе дрехата си от закачалката и се облече без да бърза.

— Беше чудесно — рече тя. За първи път след завръщането погледът й срещна очите на Мълър. — Дик, какво ти е? Изглеждаш някак ококорен, зашеметен. Добре ли си?

— Добре съм.

— Какво се е случило?

— Мистър Бордман ми направи предложение.

— Можеш да й кажеш, Дик. Не възнамеряваме да го пазим в тайна. Веднага ще излъчим съобщение за цялата галактика.

— Ще осъществим кацане на Бета Хидри IV — изхриптя Мълър. — На един човек. Аз. Как ще стане, Чарлз? Кораб на орбита, а аз ще кацна с капсула, пригодена и за завръщане, така ли?

— Да.

Марта извика:

— Това е лудост, Дик. Не го прави. Ще съжаляваш за това цял живот.

— Ако нещата не потръгнат, ще последва моментална смърт, Марта. Поемал съм и по-големи рискове.

— Не. Да ти кажа, понякога ми се струва, че имам пророческа дарба. Виждам нещата в бъдещето, Дик. — Тя се изсмя нервно, хладната й изисканост изведнъж се стопи. — Не мисля, че ако отидеш там, ще умреш. Но и не мисля, че ще живееш. Обещай, че няма да отидеш. Кажи го, Дик!

— Официално още не си приел предложението — обади се Бордман.

— Знам — отвърна Мълър.