Човекът в лабиринта

Роулинс се подчини. Запита се кога ще започне да усеща ефекта от близостта на Мълър. Не можеше да свали поглед от лъскавия глобус, който лежеше като граната върху дланта на Мълър. Когато приближи на десетина метра, започна да усеща излъчването му. Да. Сигурно е това. Реши, че ако не приближава повече, ще съумее да го понесе.

Мълър рече:

— Какво искаш…

Думите му прозвучаха като дрезгав вик. Мълър се сепна, бузите му пламнаха, сякаш се опитваше да превключи ларинкса си на друго трептение. Роулинс прехапа устни. Усети как единият му клепач потреперва и не успя да го овладее. Чуваше тежкото дишане на Бордман по аудио-връзката.

Мълър подхвана отново:

— Какво искаш от мен? — попита той, този път с истинския си глас — дълбок, издрезгавял от потиснатата ярост.

— Само да поговорим. Честно. Не искам да ви причиня никакво главоболие, мистър Мълър.

— Ти ме познаваш?!

— Разбира се. Всички знаят кой е Ричард Мълър. Искам да кажа, че когато аз още ходех на училище, вие вече бяхте галактически герой. Писали сме съчинения за вас. Ние…

— Махай се оттук! — последва крясък.

— … а баща ми е Стивън Роулинс. Аз ви познавам, мистър Мълър.

Тъмната ябълка се издигна. Малкото квадратно отворче гледаше към него. Роулинс си спомни как предаването на дрона секна неочаквано.

— Стивън Роулинс? — ябълката се спусна надолу.

— Баща ми.

Роулинс усети, че левият му крак сякаш се превръща в кренвирш. Целият плувна в пот. Сега приемаше по-силно излъчване от Мълър, което сякаш имаше нужда от време, за да настрои дължината на вълната си. Роулинс вече усещаше прилива на болка, на тъга, обзе го чувство за зейнала пропаст, разцепила притихналите ливади.

— Запознахме се преди много години — рече Роулинс. — Току-що се бяхте върнали от… чакай да си спомня, май от 82 Еридани, почернял от слънцето и вятъра. Мисля, че бях осемгодишен. Вдигнахте ме на ръце и ме подхвърлихте, обаче още не бяхте свикнали със земното притегляне, та ме подхвърлихте твърде силно. Ударих се в тавана и заплаках, а вие ми дадохте нещо, за да се умиря — едно мънисто, което променяше цвета си…

Мълър стоеше с отпуснати ръце. Ябълката беше потънала някъде в дрехата му.

Попита строго:

— Как ти беше името? Фред, Тед, Ед… А, да, Ед. Ед Роулинс.

— Малко по-късно започнаха да ми викат Нед. Значи ме помните, така ли?

— Слабо. Доста по-добре помня баща ти.

Мълър се обърна и се закашля. Мушна ръка в джоба си. Вдигна глава, лъчите на залязващото слънце проблеснаха феерично по лицето му и го обагриха в оранжево. Направи бързо и отсечено движение с пръста си.

— Върви си, Нед. Кажи на приятелите си, че не искам да ме безпокоят. Аз съм един много болен човек, бих искал да ме оставите на мира.

— Болен ли?

— Болен съм от някакво тайнствено загниване на душата, което прониква все по-надълбоко. Да ти кажа, Нед, ти си добро и хубаво момче, обичах много баща ти и ако всичко това изобщо е вярно, не искам да се навърташ наоколо. Ще съжаляваш. Не го казвам като заплаха, само констатирам фактите. Върви си. Иди колкото можеш по-надалеч.

— Не отстъпвай — нареди му Бордман. — Приближи се още. Докато не започне да те боли.

Роулинс пристъпи предпазливо крачка напред, като не забравяше за глобусчето в джоба на Мълър. Като видя очите му, осъзна, че този мъж може и да не е съвсем с всичкия си. Намали разстоянието между двамата с десет процента. Силата на излъчването май се удвои.

Роулинс помоли:

— Не ме отпъждайте, мистър Мълър. Намеренията ми са приятелски. Баща ми никога не би ми простил, ако можеше да научи, че съм ви открил тук в такова състояние и не съм направил нищо, за да ви помогна.

— Не би ти простил? Ако можеше да научи? Какво е станало с баща ти?

— Почина.

— Кога? Къде?

— Преди четири години, на Ригел XXII. Помагаше да се установи устойчива лъчева връзка между световете в съзвездието. Нещастен случай с усилвателя. Фокусът бил обърнат наопаки. И той поел силата на лъча.

— Господи! Беше толкова млад!

— След месец щеше да навърши петдесет. Бяхме решили да го посетим и да го изненадаме с тържество по случай рождения му ден. Вместо това се наложи да ида сам, за да прибера трупа му.

Лицето на Мълър се посмекчи. Мъката в погледа му се постопи. Устните му се отпуснаха. Сякаш чуждото страдание моментално отне част от неговото.

— Приближи се още — нареди Бордман.

Още една крачка. Сетне, тъй като Мълър изглежда не забеляза, още една. Роулинс усети горещина: не истинска, а психична, сякаш някаква пещ бълваше жега във всички посоки. Потръпна от страх. Всъщност никога не повярва на това, което се разказваше какво хидранците са сторили с Ричард Мълър. Наследеният от баща му прагматизъм го ограничаваше. Щом едно явление не може да бъде повторено в лабораторията, значи не съществува. По какъв начин може да се препрограмира едно човешко същество, че да излъчва чувствата си? Никаква апаратура не би могла да има такива функции. Ала Роулинс усещаше признаците на това излъчване.

Мълър се поинтересува:

— Какво търсиш на Лемнос, момко?