Дамите на Мисалонги

Държането на Уна беше съвършено. Докато хапваше от домашните бисквити и пиеше чая си, тя беше успяла да спечели напълно Друсила и Октавия. Обстоятелството, че нямаха какво друго да й предложат, отначало ги смущаваше, но постепенно начинът, по който тя уважи презрените бисквити, ги накара да повярват, че именно това е, което един гост наистина харесва и предпочита.

— О, как са ми омръзнали тортите с крем и кифлите с аспержи! — възкликна Уна, усмихвайки се с подкупващ ефект върху домакините си. — Колко умно и мило от ваша страна! Тези малки бисквитки са много вкусни и по-полезни за храносмилането ми! Повечето от домакините в Байрон обсипват човек с море от конфитюр и крем, и когато си гост, разбира се, е невъзможно да се откажеш от сладкишите, без да ги обидиш.

— Каква прекрасна личност! — каза Друсила, след като Уна си беше отишла.

— Очарователна е — съгласи се Октавия.

Тя може да ни посети отново — каза Друсила на Миси.

— По всяко време — каза Октавия, чието дело бяха бисквитите.

В неделя след обяд Миси съобщи, че няма да чете и вместо това ще излезе на разходка из пустошта. Така спокоен и решителен бе тонът й, че за момент майка й зяпна в недоумение.

— На разходка? — запита тя най-после. — В пустошта? Категорично не! Не знаеш кого можеш да срещнеш там.

— Никого няма да срещна — каза Миси търпеливо. — Никога не е имало нападатели на жени и извратени типове в Байрон.

Октавия се нахвърли върху нея:

— Откъде можеш да знаеш, че никога не е имало агресивни типове, мадам? Трябва да проявяваш поне малко предпазливост. Никога не забравяй това! Ако такъв човек се навърта наоколо, той няма да може да нападне никого, защото ние, Хърлингфордови, пазим момичетата си у дома, където и ти би трябвало да бъдеш.

— Ако толкова настояваш на своето, то тогава аз бих могла да те придружа — каза Друсила с тон на мъченица.

Миси се изсмя.

— О, мамо! Да дойдеш с мен, след като си толкова заета? Не, излизам сама и точка!

И тя излезе от къщи без палто и без шал, които да я предпазват от вятъра.

Друсила и Октавия се спогледаха.

— Да се надяваме, че не си е изгубила ума — каза Октавия тъжно.

Ако и да си помисли същото, Друсила каза с твърд тон:

— Най-малкото, не можеш да наречеш това предизвикателна непочтеност.

Междувременно Миси излезе от градината, зави наляво вместо надясно и тръгна надолу, където „Гордън Роуд“ се губеше в два едва забележими коловоза, криволичещи напред към сърцето на пущинака. Тя хвърли поглед назад, за да се увери, че никой не я следва. Вратата на Мисалонги беше плътно затворена.

Все още беше светъл ден и слънчевите лъчи, макар и прецеждани от клоните на дърветата, бяха топли. Тук, на върха на хребета, храсталакът не беше гъст, тъй като пръстта беше оскъдна и каквото и да растеше, трябваше да се захваща с усилие към песъчливо-скалната почва. Евкалиптите и ангофорите бяха ниски, хилави и недорасли. Пролетта беше дошла. Дори горе, в Сините планини, тя дойде рано и два-три по-топли дни бяха достатъчни, за да накарат малките жълти и пухкави цветове на австралийската акация да се разпукнат.

От дясната й страна, проблясвайки между дърветата, се разстилаше долината. Там някъде трябваше да бъде къщата на Джон Смит, ако той изобщо имаше къща. Вчерашната редовна съботна визита на майка й у леля Аврелия не успя да й донесе допълнителна информация относно Джон Смит, освен клюката, че бил наел една строителна фирма от Сидни да му построи огромна къща от на място издялан камък в подножието на скалите. В Мисалонги не повярваха много-много на този слух, тъй като единственият път, който биха могли да използват строителите, минаваше покрай тях. Освен това леля Аврелия имаше далеч по-важни грижи от Джон Смит — изглежда, че висшите сфери на „Байрон Ботъл Къмпани“ бяха крайно обезпокоени от някакво мистериозно движение на техните акции.

Миси не очакваше да срещне Джон Смит на върха на хребета, тъй като беше неделя. Тя реши да открие откъде минава пътя за неговото имение оттатък края на долината. Когато най-сетне, препъвайки се, успя да стигне до мястото, тя видя какво се крие зад строителната площадка: едно гигантско свлачище беше разпръснало речни камъни и отломки от скали под формата на рампа от подножието до върха на скалата, като по този начин беше смекчило стръмността на прага. Заставайки в началото на пътя, тя успя да му хвърли един бегъл поглед. Той се извиваше наляво и надясно в поредица от завои, спускането по които изглеждаше опасно, но не и невъзможно за каруца като тази на Джон Смит.