Дамите на Мисалонги

Наоколо бе влажно, слънцето едва проблясваше през гъстите корони на дърветата, пътеката бе хлъзгава, покрита с кал, глина и изгнили листа. Когато върху й се спусна първата пиявица и впи своето слизесто, гърчещо се телце в ръката й, Миси едва се сдържа да не закрещи и да не побегне като побъркана из гората, най-вече след като първите й трескави опити да се освободи от гадината се оказаха неуспешни. Но тя си наложи да спре неподвижно и да се успокои, като си повтаряше, че щом това отвратително нещо живее в гората на Джон Смит, трябва да се справи с него по такъв начин, че да не изглежда в очите му като глупава жена. Пиявицата вече бе започнала да се подува и когато прокара ръка по откритите места на лицето и шията си, тя намери още няколко прилепнали вампироподобни роднини на малката гадинка. Отвратителни създания! Така се бяха впили в нея! Миси закрачи отново, решила, че възможността за среща с пиявиците ще е по-малка, докато се движи, отколкото ако стои на едно място, и се оказа права. След като се нахрани, първият неканен гост се отлепи и тупна на земята; не след дълго го последваха и останалите. Едва тогава тя откри, че колкото и да бършеше мъничките отвърстия по кожата й, те продължаваха неспирно да кървят. Как ли изглеждаше отстрани! Цялата покрита с кръв. Урок номер едно — мечтата, противоположна на реалността.

Малко по-късно до ушите й достигна шумът на реката и смелостта започна да я напуска със скоростта, която изтичаше кръвта от раните й. За да измине тези последни няколкостотин ярда, и бяха необходими почти толкова усилия, колкото за цялото пътешествие.

Ето я най-сетне там, зад запоя. Прихлупена колиба със стени от преплетени тръстики, покрив от изгнили клони и няколко прясно отрязани дънера за подпори. Независимо от вида си обаче, колибата имаше глинен комин, от който към синьото небе се издигаше гънка струйка дим. Значи той си беше вкъщи!

Тъй като планът й не предвиждаше да го изненада, тя се спря в края на малката полянка и няколко пъти извика името му. Два коня, които пасяха отзад, вдигнаха глави и я огледаха любопитно, преди отново да се заемат с безкрайното си хранене. Ала от самия Джон Смит нямаше и следа. Сигурно бе отишъл някъде. Тя седна на един ниско отрязан пън и зачака.

Не чака много; пристигнала бе малко преди един часа и не след дълго го видя да се прибира подсвирквайки си, очевидно с мисълта за предстоящия обяд. Не я видя, дори когато излезе на поляната; тя бе приседнала недалеч от конете, а Джон крачеше направо към реката, която се спускаше на шумни бързеи току зад колибата.

— Мистър Смит! — повика го тя.

Джон Смит замръзна на място, постоя така няколко секунди и после се обърна.

— О, по дяволите! — извика той.

Докато се приближаваше към нея, мъжът я разглеждаше намръщено и в очите му се четеше открита враждебност.

— Какво търсиш тук?

Миси с мъка си пое глътка въздух; знаеше че всичко ще се реши сега или никога.

— Ще се ожените ли за мен, мистър Смит? — Запита с треперещ глас младата жена.

Гневът му се изпари моментално, изместен от нескрито удивление.

— Пътят дотук е доста дълъг, мис Райт, така че най-добре да влезем вътре. Ще ви нагостя с чай. — Той протегна ръка и докосна с пръст засъхналата на лицето й кръв. — Пиявици, нали? Изненадан съм, че сте се справили.

Той я хвана нежно за лакътя и я поведе с бавна крачка през поляната, без да произнесе нито дума повече, за да не избухне в смях. Колибата нямаше веранда, нещо необичайно за тази част на света, и когато влязоха вътре, Миси забеляза, че подът е пръстен и обстановката — спартанска. Независимо от това, за едно ергенско жилище бе доста почистено и подредено, нямаше мръсни съдове, нито разхвърляни дрехи. Една почти нова скара за готвене покриваше половината от долното отвърстие на комина, чиято друга страна представляваше полуоткрито огнище; измитите чинии бяха подредени на специално пригоден дървен рафт, от същото грубо издялано дърво бяха масата и двата кухненски стола с облегалки. Леглото му бе сковано от дялани трупи, отгоре имаше най-малко три матрака и дебел пухен юрган, за да го топли при лошо време. Дрехите му висяха на дървени клинове, забити в стената до леглото, а за кресло му служеше парче телешка кожа, опъната на ниско дървено скеле. Нямаше пердета на единствения прозорец, който изглеждаше така, сякаш бе току-що измит и лъснат.

— Всъщност, защо ли са ви пердета? — запита на глас Миси.

— А? — той я погледна изненадано, докато се мъчеше да запали двете газови лампи.

— Казвам, че е чудесно да живееш в къща, която няма пердета — обясни Миси.

Той постави едната лампа на масата, а другата — на дървения сандък до леглото, след това се захвана да прави чай.

— Струва ми се, че и без лампите светлината е напълно достатъчна — рече Миси.

— Седнала сте до прозореца, мис Райт; искам лампите да осветяват лицето ви.

Миси потъна в мълчание, докато погледът й се стрелкаше между лицето на Джон Смит и подредбата в колибата. Както обикновено, дрехите му миришеха на чисто, макар да бяха покрити с прах. Изглежда, че бе прекарал сутринта в напрегната работа.