Дар за бурята

— Според събраните сведения доктор Шабиер Маркина е съчетавал скъпото лечение в своята клиника „Лас Росас“ с ръководството на сектантска група, установила се в Лесака и Бастан в края на седемдесетте и началото на осемдесетте години. Той е бил нейният духовен водач, учителят, въвеждал членовете ѝ в окултистките практики. Разполагаме със защитен свидетел, който го разпознава без никакво съмнение. Според неговите показания сред тези практики е било и жертвоприношението на новородено момиченце, в което свидетелят лично е участвал и наблюдавал с очите си в отдалечен чифлик в Лесака. Той разказва, че веднъж са ходили и при другата група, настанила се в „Арги Белц“ в Бастан, която също се готвела за подобно приношение. Свидетелят идентифицира майка ми като един от членовете на въпросната група. Дъщерята на семейство Мартинес Байон, които също са членували в групата и сега са собственици на имота, е починала на година и два месеца уж по време на пътуване във Великобритания, само дето никога не е ходила там. Липсват смъртен акт, доклад от аутопсия, свидетелство за погребение, а името на детето не фигурира в паспорта на родителите, задължително условие по онова време. Бащата на Берасатеги ми призна, че той и съпругата му са предали първата си дъщеря за подобен ритуал и че точно това е породило депресиите на жена му. Тя не могла да го понесе, нито да обикне второто си дете, сина си. Не знам до каква степен човек се ражда психопат или липсата на обич и грижа са в състояние да свършат останалото — каза Амая, пропускайки да спомене подозренията си, че Сара Дуран не се е побъркала от мъка, а от чувството за вина. — Разполагам с още една свидетелка, която потвърждава връзката на Берасатеги с другите членове на групата, както и честите му посещения в чифлика, плюс цяла серия снимки на Йоланда Беруета, на които се виждат паркираните пред входа коли.

Той наведе глава, без да продума.

— Има и друг свидетел — продължи Амая. — Той не може да даде показания и няма начин да го заставим заради по-специалното му положение — дипломатически имунитет като член на посолство, но поверителната информация, до която е имал достъп, макар вече да не е в ръцете му, удостоверява без никакво съмнение връзката между Виктор Оярсабал, убиеца, известен като Басахаун, и доктор Берасатеги и неговите ползотворни сеанси за овладяване на гнева, подтикнали неколцина съпрузи да погубят жените си, всичките до една родени в долината на Бастан. Обещах да не разкривам името му и ще трябва да говоря с него, за да го убедя да го повтори поне пред теб.

Маркина дори не я гледаше.

— Написала си си домашното — прошепна.

— Съжалявам, това ми е работата.

— И какво искаш сега? — попита предизвикателно той.

— Не ми говори така. Аз съм полицай, направих проучване, това са фактите, не си ги измислям — опълчи му се тя. — Нали уж това искаше? Не мисля, че аз трябва да ти казвам какво е редно да направиш, дадох ти дума да не те прескачам втори път. Направи каквото е нужно.

Той въздъхна и стана.

— Права си — каза, приближавайки се към нея. — Само че никога не съм очаквал да завърша кариерата си по този начин: бях най-младият съдия, стигнал до този пост, а сега всичко, от което съм бягал цял живот, ще ме застигне.

— Не е задължително, ти не си виновен за деянията на родителите си.

— Какво бъдеще смяташ, че очаква съдия с психичноболна майка и баща, оглавявал сатанинска секта… Все едно дали ще се докаже, самото подозрение ще ме унищожи.

Тя го погледна натъжено, но в същия миг телефонът, който още държеше в ръката си, отново зазвъня.

— Госпожо инспектор, обажда се бащата на Йоланда. Много съм разтревожен за дъщеря ми, тази вечер като се прибра, взе да принтира снимки на някакви цветя и да говори странни неща. Вече знаете, че не иска да си взема лекарствата. Отказа да вечеря и току-що излезе с колата ми… Не успях да я спра и не знам къде отива.

— Мисля, че аз знам. Не се безпокойте, ще имам грижата да ви я доведа.

— Госпожо инспектор…?

— Кажете.

— Когато полицията дойде да пита дали липсват още експлозиви освен онези двеста грама, които Йоланда е използвала за отварянето на гробницата… Е, може би липсваше още малко, но не исках да си навличам повече неприятности.

— Трябва да тръгвам, възникна усложнение — заяви Амая и взе чантата си, оставена на стола до неговите вещи.

Тъмносиньото палто, което той бе метнал на облегалката, се плъзна надолу и падна на пода. Тя се наведе да го вдигне и усети сатенената мекота на подплатата му; докато го поставяше, внимателно го обърна наопаки и различи бледата щампа, повтаряща на всеки няколко сантиметра марката или името на шивашкото ателие, изписано в по-ярки цветове върху зашития в горния край на дрехата етикет. Оправи го грижливо върху облегалката, плъзгайки ръка по съвършено гладката лъскава тъкан.

— Искаш ли да дойда с теб? — чу гласа му зад гърба си.

Обърна се смутено и го видя отново да облича сивото сако, което преди малко сама му бе съблякла.

— Не, по-добре недей, проблемът е почти домашен.