Дар за бурята

Ириарте беше мокър до кости; водата се стичаше по лицето му и докато говореше с Амая, на няколко пъти прекара ръка по него, за да пренасочи струйките дъжд, които пълнеха очите му. Младши инспектор Ечайде изникна като по чудо отнякъде с огромен чадър и им го подаде, преди да се присъедини към полицаите, опитващи се да удържат тълпата.

— Инспекторе?

— Заподозреният в колата е Валентин Еспарса. Четиримесечната му дъщеря починала в съня си преди вечер в дома на баба си, майка на майката. Лекарят поставил диагноза „Синдром на внезапна детска смърт при кърмаче“, което самò по себе си е трагедия. Работата е там, че бабата, Инèс Балярена, дойде вчера в управлението: бебето за пръв път оставало при нея, защото родителите празнували годишнина и отишли на ресторант. Жената била много зарадвана, дори му приготвила отделна стая. Нахранила го с биберона, приспала го, а тя самата задрямала на дивана в съседната стая, гледайки телевизия, но се кълне, че бейбифонът е бил включен. Събудила се от някакъв шум, надникнала в стаята на детето и от вратата видяла, че спи; в същия момент чула хрущене по чакъла навън, като от гуми на маневрираща кола, погледнала през прозореца и видяла отдалечаващ се автомобил. Не забелязала номера, но веднага си помислила, че това е колата на зет ѝ. Голяма и сива — уточни Ириарте и направи неопределен жест с ръка. — Тогава погледнала часовника. Твърди, че било четири след полунощ, и решила, че сигурно са минали покрай дома ѝ на връщане от ресторанта, за да проверят дали още свети. Понеже семейството живеело наблизо, не се изненадала особено и не обърнала много-много внимание. Върнала се на дивана и прекарала там цялата нощ. Когато се събудила, се учудила, че бебето още не е заплакало от глад, и като влязла да го види, го заварила умряло. Жената е страшно разстроена, чувството за вина я влудява, но когато лекарят установил часа на смъртта между четири и пет призори, се сетила, че по същото време нещо я е събудило и че тогава е чула колата пред входа, обаче се кълне, че преди това е доловила друг шум вътре в къщата и че най-вероятно той я е събудил. Попитала дъщеря си, но тя казала, че са се прибрали вкъщи към един и половина и понеже отдавна не била пила алкохол, виното, макар и само една чашка, се оказало достатъчно, за да я замае. Зет ѝ обаче реагирал зле на същия въпрос, взел да нервничи и отказал да отговори, накрая в яда си подхвърлил, че може да е била някоя двойка влюбени, търсеща усамотено местенце, явно и друг път се е случвало. Но жената си спомнила и друго — кучетата отвън не залаяли. Те са две, вързани са пред къщата и според нея се съдират от лай при появата на чужд човек.

— Какво предприехте? — попита Амая и погледна към групичката опечалени, които, обезкуражени от присъствието на полицията и усилилия се в момента дъжд, се бяха струпали пред входа на Траурния дом около една жена.

Тя на свой ред прегръщаше друга, която истерично крещеше през сълзи нещо неразбираемо.

— Тази, която крещи, е майката, а тази, която я прегръща, е бабата — обясни Ириарте, проследявайки погледа на Амая. — Горката, не беше на себе си и не спираше да плаче, докато ми разказваше. Помислих си, че най-вероятно търси обяснение за нещо, което ѝ е трудно да приеме. За пръв път ѝ оставяли бебето, първата внучка в семейството, беше направо съсипана…

— Но?

— Но въпреки това позвъних на педиатъра. Внезапна смърт на кърмаче, няма съмнение. Малката се родила преждевременно, с недоразвити бели дробове и прекарала два от четирите си месеца в болницата. Макар и вече изписана, тази седмица лекарят я е преглеждал в кабинета си заради лека настинка: нищо сериозно, лека хрема, но при такова малко и недоносено бебе докторът нямаше никакви съмнения относно причината за смъртта. Преди час бабата отново дойде в управлението и реших да отида с нея, защото настояваше, че върху челото на бебето имало червено кръгче, дребно колкото копче, но когато споменала за това пред зет си, той рязко прекъснал разговора и се разпоредил да затворят ковчега. Точно когато влизахме в погребалната агенция, се разминахме с него на вратата. Носеше раница, но ми се стори странен начинът, по който я държеше. — Ириарте събра ръце пред гърдите си, имитирайки позата, и тръгна към мокрия вързоп на земята. — Тоест не както се носи раница. Като ме видя, пребледня силно и хукна да бяга. Настигнах го пред колата му и тогава той се разкрещя да го оставим на мира, защото трябвало да свърши с това.

— Да свърши… със себе си?

— И аз така реших, помислих, че може би носи оръжие в торбата…