Дар за бурята

Снегопочистващите машини си бяха свършили работата — бяха погребали паркираните коли, избутвайки белите купчини настрани. Тя слезе по стълбите, усещайки тревогата на Джеймс в другия край на линията, докато слушаше как земята под краката ѝ хрущи в изкуствената тишина, в която снегът бе потопил като че ли преждевременно притъмнелия град.

— Как си, Амая?

Нямаше нужда да мисли.

— Зле, много зле.

— Не знам за колко време ще дойда, не съм сигурен дали пътищата са отворени вече, но тръгвам веднага.

— Не, Джеймс, не идвай, току-що разчистиха тази улица, но половината град все още е непроходим.

— Все ми е едно, искам да дойда, искам да съм с теб.

— Джеймс, добре съм — започна да си противоречи тя. — Тук е пълно с полиция, ще трябва да чакаме още за аутопсията, после ще даваме показания, ще отнеме часове и няма да мога дори да те видя…

Тежка тишина надвисна над линията.

— Амая… Знам, че моментът не е подходящ, но работата е там, че няма друг…

Още тишина.

— Става дума за пътуването. В понеделник оперират баща ми.

— Джеймс — каза тя, — в момента…

— Знам — прекъсна я той — и го разбирам, но ти разбираш ли, че трябва да отида.

Амая въздъхна.

— Да.

— Трябва да съм там, Амая, той ми е баща, а операцията никак не е лека, колкото и майка ми да се опитва да я омаловажи.

— Казах ти, че разбирам — отвърна тя уморено.

— …Допуснах, че след като няма ти да водиш случая, ще можеш да дойдеш при нас след погребението, след няколко дни.

— След погребението ли? — възкликна тя. — Джеймс, та аз съм шеф на „Убийства“, а Йонан беше мой колега и най-добрият ми приятел… — Докато говореше, се сети за нещо. — Ти „нас“ ли каза?

— Вземам със себе си Ибай, Амая, както бяхме говорили. Ти няма да можеш да се грижиш за него, а за леля ти ще е прекалено тежък товар, а и след няколко дни ще си при нас.

Почувства как смущението и пустотата я обземат напълно. И през ум не ѝ бе минавало да се разделя с Ибай, но Джеймс беше прав, през следващите дни нямаше да има възможност да се грижи за детето, най-логично бе да се придържат към първоначалния план. Почувства се ужасно уморена и отново се сети за мига, в който една дума бе променила посоката на нещата, отреждайки ѝ само ролята на зрител в катастрофално объркания ѝ живот. Да, Джеймс беше прав. Въпреки това ѝ се щеше да му възрази, да се развика, но за какво? Да настоява — за какво? Да изисква. Само дето не знаеше какво, а и сили не ѝ бяха останали.

Пред входа спря такси и от него слезе жена на средна възраст.

— Добре, Джеймс, ще продължим разговора по-късно, сега трябва да затварям.

— Амая.

— Какво? — попита недоволно тя.

— Обичам те.

— Знам — отвърна и затвори.

Пет минути по-късно Сан Мартин се появи в чакалнята.

— Господа инспектори — каза той, обръщайки се едновременно към всички. — По лични причини няма да направя аутопсията на младши инспектор Ечайде. Ще ме замести моята колежка доктор Майте Ернандес, уважаван съдебен патолог. Аз ще следя резултатите — добави той, докато двамата си стискаха ръцете.

— Саласар, вие вече се познавате…

Амая подаде ръка на лекарката и тя я стисна енергично, докато казваше:

— Съжалявам за загубата ви.

В отговор се чу да произнася няколко думи, които бе чула от устата на майката на Йоана и от една от дъщерите на Лусия Агире, но тогава не ги бе разбрала.

— Погрижете се за него вътре.

Това беше грешка, несъзнателна реакция, молба, която избликна от сърцето ѝ и накара Монтес да изпусне шумно целия въздух от дробовете си и леко да се олюлее, а Сабалса да стисне очи, за да се овладее.

Клемос и неговият екип последваха лекарката в залата, а те ги изпратиха с тъжен поглед, като изоставени псета.

— Помислих си, че може би ще искате да се качите в моя кабинет — предложи Сан Мартин, сочейки към стълбите.

Щеше да е вечно благодарна на Сан Мартин, задето ѝ отстъпи кабинета си този ден. Завръщането в мрачното мъжко пространство, където бе влязла за пръв път преди година, събуди у нея силна меланхолия. Тогава майката на Йоана Маркес ѝ бе разказала през сълзи как съпругът ѝ умишлено е преследвал момичето, което накрая бе изнасилил и удушил. Йонан, който както винаги я придружаваше, се бе трогнал от порива на жената да се помоли пред една от бронзовите статуетки. Амая се огледа и откри фигурката на същото място, където беше и преди година, върху масата за съвещания, която сигурно никога никой не бе използвал по предназначение. Великолепна пиета, малко по-ниска от метър, на която, за разлика от обичайните пози, Дева Мария притискаше с две ръце към гърдите си своя мъртъв син, а лицето на Христос бе скрито в диплите на дрехата ѝ, като отглас от детството. Загледа се в творбата с мисълта, че това е естествен порив, поривът, който тялото изисква и който ѝ се бе наложило да потисне при вида на рухналия на земята Йонан — да го прегърне и погребе в сърцето си. Почувства сълзите отзад, зад очите си, преглътна слюнката си и отклони рязко поглед от скулптурата, за да се овладее отново.