Декамерон

И като започнал от самото начало, той му разкрил причините за своята загриженост и за душевната си борба, казал му кои негови мисли взели окончателно връх и как просто умирал от любов към Софрония; Тит заявил, че понеже разбирал много добре, че това е недостойна постъпка, бил решил да се разкае и да умре и бил уверен, че смъртта няма да закъснее.

След като го изслушал и го видял да плаче, Гисип се позамислил, понеже и той, макар и в много по-малка степен, бил също увлечен от красотата на девойката, но след това отсъдил бързо, че животът на неговия приятел трябва да му бъде много помил, отколкото самата Софрония; сълзите на Тит го трогнали, разплакал се и той и отвърнал през сълзи: „Тите, ако ти нямаше нужда от такава утеха, от каквато се нуждаеш сега, аз щях да ти се оплача от самия теб като от човек, който е нарушил нашата дружба, защото е криел толкова време от мен съдбоносната си страст. Вярно е, че това ти се е струвало нечестно, но все пак човек не би трябвало да крие от приятеля си и своите нечестни дела, така както споделя с него честните, защото всеки приятел ще се радва на приятеля си заради честните му постъпки, а що се отнася до нечестните му помисли — той ще се постарае да ги отхвърли от душата му. Но засега ще спра дотук и ще се насоча към онова, което според мен е най-належащо. Аз не се учудвам ни най-малко, че обичаш толкова пламенно Софрония, която е сгодена за мен; щях да се учудя много повече, ако не се беше случило така, защото познавам нейната красота и благородството на твоя дух, комуто е присъщо да се увлича толкова по-страстно и пламенно, колкото е по-голяма прелестта на това, което той харесва. И колкото имаш право да обичаш Софрония, толкова не си прав (въпреки че не го показваш) да се оплакваш от съдбата, загдето е отредила девойката на мен, понеже мислиш, че ако тя принадлежеше другиму, а не на мен, твоята любов би била честна. Но като размислиш разумно, както обикновено правиш, кажи ми, можеше ли да бъдеш по-благодарен на съдбата, ако тя беше отредила Софрония другиму, а не на мене? Който и друг да я притежаваше, щеше да я обича повече за себе си, отколкото за тебе — колкото и честна да е твоята любов; а ако наистина ме смяташ за твой приятел, какъвто и съм, от мен такова нещо не можеш да очакваш; причина за това е обстоятелството, че откакто сме станали приятели, аз не си спомням да съм притежавал нещо, което да не бъде колкото мое, толкова и твое. Ако работата със Софрония беше отишла толкова далеч, че да няма как да се оправи по друг начин, аз и в тоя случай щях да постъпя, както съм постъпвал във всички останали; но тъй като работата още не е стигнала до подобно положение, аз мога да направя девойката да стане само твоя и ще го сторя; иначе не разбирам защо ти би трябвало да продължаваш да държиш на моето приятелство, ако аз не бих могъл да постъпя така, че твоето желание да стане и мое, стига, разбира се, това да е възможно и да бъде извършено по честен начин. Вярно е, Софрония е моя годеница, аз много я обичах и очаквах сватбата с най-голяма радост; но понеже ти, който си много по-чувствителен от мен, се стремиш с много по-голяма страст към това съкровище, каквото представлява тя, бъди уверен, че тя ще пристъпи прага на моята стая като твоя, а не като моя жена. Поради това отхвърли грижите, прогони мъката си, възвърни загубеното си здраве, бодрост и веселие и отсега нататък очаквай в най-добро разположение на духа наградата за твоята любов, която я заслужава много повече, отколкото моята.“

След като изслушал словата на Гисип, Тит, макар и да се зарадвал от примамливата надежда, която те му вдъхнали, още повече се засрамил, защото размислил, че колкото е по-голямо великодушието на Гисип, толкова по-непристойно е той да се възползува от него; поради това, без да престава да плаче, намирайки трудно думи, той му отвърнал: „Гисип, твоето великодушие и твоята дружба ми показват съвсем ясно как трябва да постъпя аз като твой приятел. И нека сам Бог не допусне да приема някога от теб като моя жена тази, която той ти е дарил, смятайки те за по-достоен за нея. Ако той бе прозрял, че тя подобава на мен, то нито ти, нито който и да е друг бихте могли да мислите, че бог щеше да я отреди на теб. Затова, наслаждавай се на избора, който Бог е направил за теб, радвай се на неговия разумен съвет и дар и ме остави да чезна в сълзите, които той е отредил за мен, като недостоен за такова благо; или ще успея да надвия тия сълзи — с което ще ти доставя удоволствие, — или пък те мен ще надвият и аз ще се избавя от моите мъки.“