Декамерон

След като Алатиел си поотпочинала, султанът пожелал тя да му разкаже как е успяла да остане жива и къде е била толкова време, без да му прати известие. Алатиел, която помнела добре какво я бил научил Антигон, седнала до баща си и почнала да разправя: „Татко мой може би на двайсетия ден след заминаването ни връз нашия кораб връхлетя буря, разби го и през нощта ни захвърли на някакъв бряг на запад, край едно място, наречено Агуаморта; какво е станало с людете от нашия кораб, не знам, нито пък успях да узная нещо; спомням си само, че като съмна и аз сякаш възкръснах от смъртта за нов живот, жителите от околността бяха успели вече да забележат нашия заседнал кораб и се стичаха отвсякъде, за да го ограбят. Отначало аз и две мои слугини бяхме свалени на брега, някакви младежи ги сграбчиха двете и побягнаха с тях — едните на една страна, другите на друга; какво е станало с тях, не успях никога да узная; а когато двама младежи ме хванаха — аз се дърпах, ритах и плачех — и ме повлякоха за плитките, случи се следното: докато те ме теглеха по пътя, за да ме вкарат в една гъста гора, оттам минаха четирима мъже на коне; щом ги зърнаха, тия, дето ме влачеха, ме пуснаха и побягнаха. Като видяха това, четиримата мъже, които изглеждаха видни хора, препуснаха към мен и ме разпитваха много, и аз много им говорих, ала нито те успяха да разберат мен, нито аз — тях. След като се съветваха какво да правят, те ме качиха на един кон и ме заведоха в една женска обител, при жените, които живеят там според тяхната вяра; какво ми говориха — не знам, мога само да кажа, че ме приеха най-сърдечно, уважаваха ме и аз заедно с тях служих с най-голямо благоговение на свети Расти-в-Дълбокдол, когото жените в тая страна почитат извънредно много. След като прекарах с тях известно време и научих малко езика им, те почнаха да ме разпитват коя съм и откъде съм; но аз, като знаех къде се намирам, страхувах се да кажа истината, за да не ме изгонят като противничка на вярата им; затова отвръщах, че съм дъщеря на знатен човек от Кипър и когато той ме пращал в Крит да се омъжа, излязла буря, която ни довлякла дотам и корабът ни се разбил. А когато най-старшата измежду тези жени, която наричат «абатиса»49

, ме запита искам ли да се завърна в Кипър, аз отвърнах, че нищо не желая така, както това; но тя пазеше честта ми и не пожела да ме довери на никого от тия, дето отиваха в Кипър; най-сетне, преди около два месеца, от Франция пристигнаха неколцина почтени люде с жените си; един от тях се случи роднина на абатисата. Като чу, че отиват в Ерусалим да посетят гроба, където е погребан оня, когото те почитат като свой бог, след като е бил убит от юдеите, тя ме представи на тях и ги помоли да ме отведат при баща ми в Кипър. Как ме почитаха тия достойни люде, с каква само радост ме посрещнаха и те, и жените им — за това бих могла много да разказвам. И така, качихме се на един кораб и след известно време стигнахме в Бафа; добре, ама като пристигнахме там, аз не познавах никого и не знаех какво да кажа на тия почтени люде, които настояваха да ме отведат при баща ми, съгласно заръката на оная почтена дама; тогава Господ ми се притече на помощ (може би му бе дожаляло за мен), като ме срещна на брега с Антигон тъкмо когато слизахме в Бафа. Аз побързах да го повикам и за да не ме разберат почтените люде и жените им, казах му на нашия език да ме посрещне като своя дъщеря. Той веднага ме разбра, посрещна ме извънредно радостно и доколкото му позволяваше неговата бедност, почете достойните люде и жените им и ме отведе при краля на Кипър, който ме прие с най-големи почести и ме изпроводи при вас. Но аз не съм в състояние да ви разкажа всичко. Ако съм пропуснала нещо, нека то бъде добавено от Антигон, който Много пъти е слушал от мене разказите за моята съдба.“

Тогава Антигон се обърнал към султана й рекъл: „Господарю мой, тя ви разправи същото, което често разказваше на мен; същото, което ми разказаха и почтените мъже и дами, които я доведоха. Едно само пропусна да ви каже — предполагам, че го е сторила, задето не би било добре самата тя да го каже, — а именно, че тия достойни мъже и дами, с които пристигна, хвалеха благонравния живот, който тя водила с ония благочестиви жени, и нейните добродетели и достойни за похвала нрави; да знаете само как плакаха, колко сълзи проляха тия мъже и жени, когато ми я предадоха и трябваше да се разделят с нея. Ако трябва да ви разказвам за тия неща най-подробно, няма да ни стигне не само тоя ден, ами и следващата нощ; ще спомена само — и това ще е достатъчно, — че доколкото може да се заключи от техните слова и от онова, което успях да видя, вие можете да се гордеете, че имате най-красивата, най-честната и най-достойната дъщеря от всички останали властелини-венценосци.“