Декамерон

Виоланта, наречена Джанета, която живеела в Лондон у знатната дама, с течение на времето пораснала, станала голяма и красива и спечелила обичта и благоразположението и на дамата, и на нейния съпруг — на всички в тоя дом, както и на всички, които я познавали; нямало човек, който, след като види нейните обноски и държане, да не се съгласи, че тя заслужава най-голямо благополучие и почести. Поради това знатната дама, която я взела от баща й, без да знае за него друго освен това, което сам той й бил казал, решила да омъжи момичето по най-достоен начин, съобразно неговото положение. Но господ, който справедливо оценява заслугите на людете, знаейки, че тя е момиче от знатен род и понася последиците на чуждото престъпление, без да е виновна, отсъдил иначе; затова трябва да вярваме, че за да не попадне благородното момиче в ръцете на човек от простолюдието, той благоволил да нареди следното. Знатната дама, у която живеела Джанета, имала от своя съпруг само един син, когото и тя, и мъжът й обичали безкрайно много; обичали го те както се полага на син, а още и за това, че по своите добродетели и достойнства той превъзхождал другите: имал добри обноски, бил много смел, мъжествен и голям хубавец. Той бил шест години по-голям от Джанета и като видял колко с красива и мила, така се влюбил, че не виждал нищо друго освен нея. Но понеже си мислел, че тя е от по-долен произход, не само не се осмелявал да я поиска от баща си и майка си за жена, ами се боял да не го упрекнат, задето се е влюбил в такова момиче, и затова, доколкото можел, прикривал любовта си, което пък я разпалвало много повече, отколкото ако би я изявил; и станало така, че от мъка легнал тежко болен.

Мнозина лекари били извикани да го лекуват, но след като изследвали различните признаци, те не могли да открият болестта му и загубили всякаква надежда, че момчето ще оздравее; а бащата и майката били обзети от такава печал, такава мъка ги налегнала, че по-голяма не биха могли и да понесат; те неведнъж го питали и го молели със сълзи на очи да им каже от какво се е разболял, а той им отвръщал или само с въздишки, или пък, че чувствува как час но час чезне. Веднъж, когато край момчето седял един млад, но много учен лекар и държал ръката му на онова място, където те търсят пулса, в стаята влязла Джанета, която от уважение към майката се грижела за момъка най-усърдно. Щом я зърнал, младежът не промълвил ни дума, нито пък се размърдал, но усетил, че любовният плам в сърцето му бликва с още по-голяма сила, поради което и пулсът му станал много по-ускорен от обикновено; лекарят веднага забелязал това и се учудил, ала не казал нищо и решил да проследи докога ще трае сърцебиенето. Щом Джанета излязла от стаята, и сърцебиенето престанало, поради което лекарят помислил, че макар и отчасти, все пак е успял да разбере причината за болестта на момчето.

След малко, под предлог, че уж иска да попита за нещо Джанета, той наредил да я извикат, като продължавал да държи ръката на младежа. Девойката дошла веднага; още преди тя да прекрачи прага, пулсът на младежа забил по-бързо, а щом излязла, сърцебиенето престанало. Лекарят решил, че няма какво повече да се колебае, надигнал се и като извикал настрана бащата и майката на младежа, казал им: „Здравето на вашия син не зависи от помощта на лекарите, то е изцяло в ръцете на. Джанета; както можах да доловя по някои признаци, момчето я обича най-пламенно, въпреки че тя, доколкото разбирам, не забелязва това. А сега знаете как да постъпите, ако ви е скъп неговият живот.“ Щом чули това, благородникът и жена му се зарадвали — нали все пак се намерил начин да спасят момчето, макар и да им било твърде неприятно, че средството било същото, от което най-много се страхували, а именно — да омъжат Джанета за сина си.