Десетата зала

Фред Прентис е такава трагедия. Щеше да продължи с изследването на химията и всичко

свързано с гените на оцеляването.

– Ужасно е, че напредъкът на науката зависи от Гатиноа - рече Люк. - Не вярвам, че ще

постъпи правилно.

Тя въздъхна тежко.

– А ние правилно ли постъпихме? Като изтъргувахме мълчанието си?

– Живи сме. Пещерата е все още тук. Можем да я проучваме до края на живота си. Щяха

да ни убият, Сара. И да стоварят вината върху Боне.

– Но не можем да проучваме всичко - отбеляза тя. - Трябва да се правим на пълни

глупаци относно растенията, да не разгласяваме нито дума за ръкописа, да участваме в цялото

това потулване. И всички убийства в Кембридж и Руак ще останат ненаказани.

Люк стисна ръката ѝ и повтори:

– Виж, не се чувствам праведник, но ние сме живи! И макар никак да не ми се иска да се

съгласявам с Гатиноа за каквото и да било, но наистина би било ужасно, ако рецептата за чая

стане общодостъпна. Трябваше да избираме. Направихме каквото трябваше да направим.

Постъпихме правилно.

Тя въздъхна и кимна.

Люк я задърпа за ръката.

– Ела, знаеш къде искам да идем.

В десетата зала застанаха пред гигантския човек птица и се прегърнаха. За първи път Люк

си представи, че клюнът е отворен в тържествуващ смях, в съвсем човешки израз на радост.

– Това си е нашето място - рече той. - Искам да се връщам винаги тук, за да работя и да се

уча. Мисля, че това е най-изумителното място на света.

Тя го целуна.

– И аз така мисля.

– Този път ще бъда добър с теб - обеща той.

Тя го погледна право в очите.

– Парен каша духа. Сигурен ли си?

– Да, сигурен съм. Ще бъда добър с теб много дълго време. Докато съм жив.

От ироничната ѝ усмивка не ставаше ясно дали му вярва.

Епилог

Рошел, Пенсилвания

Никола Дюран бършеше чиниите, докато жена му миеше следващите.

Помагаше ѝ с миенето на съдовете още откакто се бяха оженили. Като роби на навика

винаги го правеха на ръка. Не си спомняше някога да бяха използвали миялната машина, която

им купи дъщеря им. Съпругът и съпругата бяха белокоси, прегърбени от възрастта, вър шеха

домакинската работа бавно и без припряност.

– Уморен ли си? - попита жена му.

– Не. Чувствам се добре - отвърна той.

Нощта вече се бе спуснала. Вечеряха късно след сле добедната дрямка, както правеха

обикновено преди нощите в плевнята.

Рошел беше микроскопично градче в централна Пенсилвания, фермерско селище,

сгушено между хълмовете. Беше основано през 1698 г. от хуге ноти - френски протестанти,

които не можеха да понасят римокатолическата църква. Намираше се далеч от главните

пътища, точно както бяха искали създателите му. От основаването му до този ден жителите му

никога не наброяваха повече от неколкостотин.

Пиер Дюран, основателят на градчето, беше изоставил родното си село във Франция през

80-те години на седемнайсет и век и се бе заселил в развъд ника на хугенот и Ла Рошел. Не искал

да напуска селото си в Перигор, но в него избухнали ожесточени спорове с водещата фа милия

за пари и във въздуха миришело на насилие. Макар че не бил особено религиозен, той се

оженил за хугенотска жена в Ла Рошел, която успяла да му завърти главата и възгледите.

Отплавали за Северна Америка през 1697 г.

Двойката приключи с чиниите и ги прибра в шкафа. После седнаха на масата в кухнята и

известно време гледаха как часовникът отброява минутите. На плота имаше днешен брой на

„Ю Ес Ей Тудей―. Никола го взе и си сложи очилата за четене.

– Още не мога да го преживея - каза той на жена си.

Първата страница беше почти изцяло посветена на

експлозията, унищожила някакво село на име Руак във Франция.

– Сигурен ли си, че баща ти е бил оттам? - попита тя.

– Така знам - потвърди старецът. - Не обичаше да говори за това. Имал кръвна вражда с

някакъв човек от Руак на име Боне. Явно Боне е надделял и така.

– Мислиш ли, че са били от нашите хора?

Мъжът сви тесните си рамене.

– Ако се вярва на вестника, не е останал никой, когото да попиташ.

През прозореца на кухнята видяха в далечината светлини, които приближаваха по дългата

километър и половина алея. Една кола, втора, последвани от същински поток автомобили.

– Идват - каза той и бутна стола си назад.

– Как е днешният чай? - попита жена му.

– Добър и силен - отвърна той. - Получи се добре. Хайде, да идем в плевнята.

ГЛЕН КУПЪР

ДЕСЕТАТА ЗАЛА

Превод Венцислав Божилов

Редактор Мария Василева

Художествено оформление на корица „Megachrom

Компютърна обработка ИК „БАРД― ООД

Надежда Петрова

ИК „БАРД― ООД - София 1124

жк „Яворов―, бл. 12А, вх. II

e-mail: [e-mail]