Десетата зала

— Простете любопитството ми, но защо точно „Харвард“?

— Майка ми беше американка, а баща ми французин. Като малък учех в интернат, докато родителите ми живееха в Близкия изток, макар че през лятото се връщахме във Франция. Когато се разведоха, беше естествено да си поделят детето — мен в случая. Учих в американска гимназия, за да бъда с майка си, после в Париж, за да бъда с баща си, после в „Харвард“, за да бъда отново близо до майка си. Сложно, но проработи.

— Но повечето ви изследвания са в този район, нали?

— Да, най-малко деветдесет процента, като се замисля. Участвал съм в разкопките на много важни палеолитни обекти през последните двайсет години, в това число и в пещерата Шове в долината на Ардеш. През последните няколко години разширявам някои стари сондажи на професор Мовиъс от „Харвард“ в Лез Ейзи. Доста съм зает напоследък.

— Дори и за това ли? — попита абатът, сочейки книгата.

— В никакъв случай! Как бих могъл да обърна гръб на подобна загадка?

Абат Мено кимаше, загледан в корицата.

— Свети Бернар от Клерво е много важна фигура за нашия орден, нали знаете?

Юг каза, че много добре знае.

Абатът, който беше облечен в проста монашеска роба, изведнъж сви загрижено устни.

— Колкото и развълнуван да съм, че държа в ръцете си документ, свързан по някакъв начин с него, не бива да забравяме за някои деликатни моменти. Не знаем какво има да каже този Бартомио. Свети Бернар е един от великите мъже на Църквата. — Продължи, като свиваше пръсти един по един: — Създал е Цистерцианския орден. Участвал е в събора в Троа, който официално утвърждава Ордена на тамплиерите. Бил е един от най-горещите поддръжници на Втория кръстоносен поход. Основал почти двеста манастира из цяла Европа. Богословското му влияние било огромно. Папите се вслушвали в него и е прочут с това, че именно той изобличил Пиер Абелар пред папа Инокентий Втори. — Лицето на Люк си остана безизразно и абатът добави: — Нали сте чували за прословутия любовен роман между Абелар и Елоиз, голямата любовна трагедия на Средновековието?

— О, да! — сети се Люк. — Всеки ученик е принуден да чете любовните им писма.

— Е, по-късно в живота на Абелар, много след трагедията на плътта, така да се каже, Бернар отново направил живота му доста труден, но този път по богословски въпрос, а не заради сърдечни трепети! Ала ако трябва да сме честни, това е просто интересна бележка под линия. Така или иначе, заради великите си дела Бернар бил не само канонизиран, но и провъзгласен за доктор на Църквата през хиляда сто седемдесет и четвърта, само някакви си двайсет години след смъртта му! Така че, господа, дори този Бартомио да е посветил трактата си на светеца почти две столетия след смъртта му, трябва да внимаваме много с репутацията на Бернар. Ако ви позволя да проучите въпроса, настоявам да проявите необходимата дискретност и да ме информирате за всяко откритие, за да мога да съобщя на моите висшестоящи и да получавам инструкции от тях. В това, както и във всяко друго нещо в този живот, аз съм само един слуга.

От грубата карта в книгата Люк беше решил, че най-доброто начало на търсенето им е южният край на Руак, разположен на източния бряг на река Везер. Руак беше старо селце, което — за разлика от съседните — не предлагаше абсолютно никакви туристически атракции и затова си оставаше тихо и спокойно през цялата година. Нямаше музеи и галерии, кафенето беше само едно, липсваха табели, които да насочват посетителите към праисторически пещери или скални навеси. Имаше само една застлана с калдъръм улица, покрай която се издигаха каменни къщи с лимоновожълти стени; доста от тях все още бяха запазили оригиналните покриви с невъзможно тежки плочи от пронизана с жилки сива скала, които преди време се срещаха навсякъде в района, но вече бързо изчезваха, сменени от далеч по-практичните керемиди. Руак беше малък спретнат анклав със скромни градини и пълни с макове саксии, и докато караше бавно през центъра му, оглеждайки се за място за паркиране, Люк направи някои идилични коментари относно неподправената му автентичност. Юг изобщо не се трогна и трепна при вида на една жена с огромни бедра, която се намръщи на колата, докато се промъкваше покрай нея на тясната алея. В края на редицата къщи, където Люк се зачуди в коя посока да продължи, имаше малко пасище с ниска ограда и навес за инструменти. Завързаната при навеса коза се облекчи ефектно и Юг не се сдържа.

— Господи, мразя провинцията! — възкликна той. — Как изобщо успя да ме убедиш да дойда с теб?

Люк се усмихна и обърна към реката.

Не намериха удобно място за паркиране и затова Люк спря джипа на поляната в покрайнините на селото. Реката не се виждаше зад дърветата, но ромонът на водата достигаше слабо до тях. Люк остави на предното стъкло картон с надпис, че са по работа от университета в Бордо; това можеше да им спести глобата, но можеше и да не го направи — всичко зависеше от нагласата на местните жандарми. Помогна на Юг да нагласи раницата си и двамата навлязоха в гората.