Десетата зала

Съобщи на хората си, че е чул предците да припяват и че е намерил нова пещера в скалите. Не разбираше защо всички сякаш бяха заети с нещо друго и сочеха към земята до лагерния огън. Жените плачеха.

Убоас изтича до Тал и го задърпа за ръкава.

Брат й Гос лежеше на земята и бълваше шантави, лишени от смисъл думи, от време на време размахваше ръце и крака и се мъчеше да удари всеки, който го приближи.

Тал поиска да знае какво се е случило и Убоас му каза.

Каменната купа на майка му била до огъня и от лъчите на слънцето и горещината на пламъците съдържанието й започнало да съска и да кипи. Сутринта Гос отишъл при нея и с типичното си любопитство потопил пръст и опитал червената течност. Харесала му и опитал отново и отново, докато брадичката му не се боядисала в червено.

После бил обладан от духове, крещял думи, които не се съчетавали помежду си. Тръшкал се и се удрял, но сега бил по-спокоен.

Тал седна до него, постави главата на момчето в скута си и докосна бузата му. Допирът го успокои и малките очи на Гос се отвориха.

Тал го попита как се чувства и му каза да не се бои. Обеща му, че ще остане с него, докато не се оправи напълно.

Малкото момче облиза устни и поиска вода. Не след дълго се надигна и посочи към купата.

Тал го попита какво точно иска и отговорът потресе онези, които бяха видели с очите си омагьосването му.

Гос искаше още от червената течност.

18.

Събота вечер

Любовницата на генерал Гатиноа беше на път да получи оргазъм или най-малкото съобщаваше по свой начин, че няма нищо против той да се замисли за свършване и да се изтърколи от нея.

Гатиноа разбра посланието и удвои усилията си. Потта изби и навлажни фините бели косъмчета по гърдите му, смесвайки се с нейната влажност.

Тя пъшкаше „А, а, а, а“ и ненадейно мобилният му телефон иззвъня с тон и ритъм, забележително подобни на нейните.

Гатиноа се пресегна към апарата, което я ядоса. Тя го отблъсна от себе си и зашляпа към тоалетната, розова, гола и ругаеща нещо под нос.

— Генерале, да не прекъсвам нещо? — поинтересува се Марол.

— Не, какво има? — попита Гатиноа. Не му пукаше особено, че не е свършил. Така или иначе беше станало твърде предсказуемо и досадно.

— Успяхме да влезем в сървъра на „Плантадженетикс“ и да се доберем до доклада, който доктор Прентис иска да предостави на професор Симар и професор Мелъри в понеделник.

— И?

— Много е обезпокоителен. Разбира се, резултатите са предварителни, но е направил някои доста задълбочени наблюдения. Определено е на път да открие още, стига да реши.

— Прати ми го по електронната поща. В момента не съм у дома, но скоро ще бъда.

— Да, господине.

— Марол, времето ни е ограничено. Не чакай рецензията ми. Съобщи на хората ни, че могат да се заемат.

Марол като че ли се смути.

— Сигурен ли сте, генерале?

— Да, сигурен съм! — Гатиноа се раздразни от въпроса. — Колкото съм сигурен, че нямам желание да ме викат в Елисейския дворец да обяснявам на президента защо най-голямата тайна на Франция е изтекла под носа ми!

19.

Неделя

Лагерът в манастира Руак бе меланхолично място в тази неделна вечер.

Повечето от екипа си бяха събрали багажа и бяха заминали още сутринта. Люк и Сара бяха отпътували по обяд да хванат полет до Лондон. Бяха останали неколцина да затворят пещерата до следващия сезон.

В продължение на петнайсет дни лагерът бе истински кошер на научна дейност, пъпът на света на палеолитната археология. Беше пращял от вълнение и оживление. А сега бе пуст и навяваше малко тъга.

Джеръми и Пиер бяха начело на довършителните работи и командваха група от четирима студенти, които ги сърбеше час по-скоро да се върнат в баровете и клубовете на Бордо. Единственият старши учен, останал до самия край, бе Елизабет Кутар, която изготвяше протокола за наблюдението на околната среда, за да даде оценка за условията в пещерата за периода между разкопките.

Готвачът също беше заминал, така че храната вече не бе същата. След импровизираната вечеря Джеръми и Пиер отидоха до бараката да опаковат вещите, като си взеха няколко бутилки бира.

Вечерта бе доста напреднала, когато Пиер забеляза нещо с периферното си зрение. Вцепени се и рязко завъртя глава към компютърния екран.

— Видя ли това? — попита той.

— Какво да видя? — отегчено изсумтя Джеръми.

— Мисля, че в пещерата има някой!

— Не може да бъде — заяви Джеръми и се прозя. — Заключена е.

Пиер скочи и натисна бутона за повторно възпроизвеждане на наблюдаващата програма, като върна часовника с половин минута назад.

Двамата загледаха записаните кадри.

На светлината на лампите се появи човек с раница.

— Господи! — възкликна Пиер. — Намира се в девета зала и върви към десета! Набери седемнайсет! Извикай полицията! По-бързо! Аз слизам!

— Идеята не е добра — разтревожено изтъкна Джеръми. — Недей!

Пиер грабна един чук от масата и затича към вратата.

— Обади се!

Колата на Пиер вече беше паркирана до караваната, така че не му отне никакво време да скочи в нея и да потегли към пещерата. Джеръми се заслуша как воят на двигателя заглъхва в далечината.