Десетият праведник

Селото остана назад, шосето мина през стария каменен мост над потока Созе и започна да се изкачва нагоре по склона сред лескови гъсталаци. По напукания асфалт растяха треви и храсти; понякога Николай забелязваше приведен стрък и доволно кимаше. Следата бе прясна, на не повече от час. Щеше да я настигне, вече не се съмняваше в това.

Високо горе се издигаше сивата скална стена, гола и мрачна, само тук-там отделни борове бяха намерили къде да се вкопчат в нея с възлестите си корени. Наклонът постепенно намаля. В подножието на стената, преди да завие наляво, Николай спря и се огледа назад. До хоризонта се разстилаха надиплени гори и планински ливади, сред тях лъкатушеше Пътят на мъртвите с нанизани по него изоставени села.

По пътя се задаваха хора.

Той се намръщи. Нещо не беше наред. Вярно, по Тотенвег понякога минаваха контрабандисти, но контрабандистите обикновено вървяха сами, рядко по двама-трима и никога на големи групи. А тази група беше голяма. Разтревожен, Николай свали раницата, извади бинокъла и го вдигна към очите си. Отначало видя само мътни зелени петна, после завъртя колелцето за фокусиране и образът постепенно се проясни. Леко зашари с ръце наляво-надясно, през зрителното поле пробягаха дървета и хълмове, мярна се тъмната лента на пътя, той задържа движението и след миг пред погледа му се появиха конници, устремени в галоп към селото, което бе напуснал преди половин час. Опита се да ги преброи, макар че не беше лесно — бинокълът потрепваше между пръстите му и на няколко пъти се наложи да прекъсне и да започне отново. Осем или девет, реши той накрая. От такова разстояние не се виждаше достатъчно добре, но иззад гърбовете им като че стърчаха дулата на пушки.

— Сеньор Калвера… — мрачно промърмори той, прибирайки бинокъла в раницата.

Лекото, радостно чувство се бе изпарило. Сега крачеше по осеяния със срутени камъни път още по-бързо, но товарът на гърба му сякаш бе натежал още повече от съмнение и страх. Какво търсеха тези конници по Тотенвег? Него ли? Заради обира, бодна го право в сърцето тревожна догадка. Или заради подпаления дирижабъл. Той ядосано тръсна глава. Глупости, кой би си дал толкова труд за един дребен контрабандист? Пък и вече бе минал през две граници, просто нямаше начин да организират потеря. Не, имаше нещо друго. Може би разчистване на сметки между хората на Баумщед, подобни вътрешни войни не бяха рядкост в днешния пълен с насилие свят. Но за да бягат така, значи ги преследваше много по-голям отряд…

Работата става напечена, помисли той и усети как го облива гореща вълна. Главорезите на Баумщед бяха щедри на пукотевица (trigger-happy

12, както би казал отец Донован), а сега, ако наистина бе избухнала междуособица, без колебание биха направили на решето всеки, който се изпречи на пътя им. Все още имаше надежда да се задържат в селото и там да причакат преследвачите, но Николай не разчиташе особено на това. Те бягаха към границата и най-вероятно щяха да се опитат да минат отзад, ако се наложи — със сила. Той трескаво се помъчи да пресметне наум разстоянието и скоростите, обаче напрежението объркваше мислите му. Колко оставаше до водопадите? Щеше ли да се добере до там, преди да го настигнат? Озърна се наляво, но гъстите корони на крайпътните дървета закриваха низините. Всичко виси на косъм, реши Николай. Може би щяха да го настигнат, може би не.

Навярно най-разумното беше да свърне от шосето и долу в дерето да изчака, докато отминат конниците. Макар че идеята го съблазняваше, дългогодишният му инстинкт на планински куриер се бунтуваше срещу нея. Да постъпи така, би значело да заложи всичко на една догадка, в която не бе сигурен, не можеше да бъде сигурен. Ами ако търсеха именно него? Тогава би увиснал блокиран тук, с отрязан път за измъкване през границата, до която оставаше толкова малко…

Господи, за какво мога да им трябвам тъкмо аз?

Отпред имаше завой и там зелената завеса на дърветата се разкъсваше. Смъквайки в движение раницата, Николай изтича нататък, спря, измъкна бинокъла и с инстинктивно точен жест хвана шосето в обективите.

Пуст. Пътят бе пуст, конниците бяха изчезнали в селото, а преследвачи не се виждаха никъде. Освен ако точно сега минават през предишното село, опита да се успокои той, но мисълта бе нелепа. Ония не биха бързали така, стига да разполагаха с толкова голяма преднина.

Прибра бинокъла. Мозъкът му работеше бавно, с усилие, като че не желаеше да признае очевидното. Конниците не бягаха от никого и това можеше да означава само едно — че самите те са преследвачи. Осем или девет души, пратени подир него. Защо, отчаяно се запита Николай. Заради сто кутии кибрит? Проклятие, сто кутии не са лоша плячка, ама просто не си струват труда! Не, не можеше да бъде това. Какво друго? Кръвно отмъщение? Възможно… Ако случайно някой от загиналите при обира се окажеше близък на Баумщед, ако бяха узнали за неговото участие, ако по някакъв начин бяха открили следата му…

Метна раницата на гръб и побягна.