Читаем Десетият праведник полностью

— Съгласен! — Физикът отпи от кафето си и впери пламтящ поглед в лицето на Николай. — Отвори си ушите, приятелю. Знаеш защо рухна цивилизацията. Електричеството беше в основата на цялата човешка мощ. След Колапса, когато загубихме медта, все още можехме да се възстановим, обаче ни липсваше едно — прост и надежден източник на енергия. Петролът стана недосегаем. Огънят беше забранен. Слънчевата енергия изисква прекалено сложни технологии. Но има едно явление, което изследвам от петнадесет години насам…

— Радиоактивна самоиндукция — обади се отец Донован.

— Не ме прекъсвай! Остави човека сам да реши. И тъй, радиоактивна самоиндукция. Ново явление, противоречащо на всичките ни предишни познания… както много други неща след Колапса. Ще ти го обясня съвсем просто. Има множество нестабилни елементи и изотопи, само че допреди двадесет години радиоактивността беше свойство на отделния атом. Тя не зависеше от външните условия. След Колапса обаче с въглеродните атоми стана нещо странно. Те сякаш взаимодействат помежду си и когато общата им маса надвиши определен праг, придобиват свойствата на радиоактивен елемент. Защо? Не знам, признавам го откровено. Живеем в нов свят с нови природни закони и работа на бъдещите физици е да го установят. А нашата е да решим върху каква основа ще творят тези бъдещи физици. Дали ще трябва да тръгнат от нулата, или ще разполагат с модерни лаборатории. Опитай да си представиш какво означава току-що споменатата самоиндукция. Натрупваш купчина въглерод — и си пред прага на верижна ядрена реакция. Разпръскваш купчината — и остава само безвреден черен прах.

— Но това означава… — промърмори Николай, без сам да знае какво точно иска да каже.

— Това означава, че след жестокия удар природата ни подхвърля неочаквано щедър подарък. Дава ни възможност за изграждане на удобна, чиста и почти безопасна ядрена енергетика. Тук, на петдесет метра под нас — физикът посочи с пръст към пода, — има такъв реактор. Създаден с много труд, с грешки и провали, ала все пак създаден. И от него може да тръгне възраждането на човешката цивилизация, на новата наука, на бъдещето.

— Отново по стария утъпкан път — подхвърли свещеникът.

Бержерон удари с юмрук по масата.

— Да, дявол да го вземе, по стария път! Какво ще ни спре?

— Парадоксът на симултанността — тихо каза отец Донован.

За момент в стаята настана тишина. После Николай надигна ръка.

— Почакай, отче. Вече веднъж си ми споменавал за това. Какво представлява този парадокс?

Свещеникът пак се усмихна.

— Нещо далеч по-странно от радиоактивната самоиндукция. Всъщност почти всичко ти е известно. Астрономическите изследвания показват, че Колапсът не е само локално явление. Той засяга всички звезди във Вселената. А от това следват два поразителни извода, които напълно противоречат на логиката. Първо: нарушен е нормалният ход на времето. Ако Колапсът беше настъпил наведнъж в цялата Вселена, ние нямаше да го разберем, защото светлината от далечните звезди идва до нас за хиляди и милиони години. И все пак астрономите са категорични. Неразрешима загадка, нали, Жак?

Физикът сърдито изръмжа.

— Вторият извод е свързан с първия — продължи Донован. — Накъдето и да погледнем, промените в звездите са еднакви. А това означава само едно: че ние сме в центъра на процеса… в центъра на чудото, защото другояче освен чудо не можем да го наречем. И аз питам: какво толкова особено има в тази наша малка Земя? Каква сила се е пресегнала през времето и пространството, та цялата Вселена да се промени — не едновременно, подчертавам, а така, че да бъде едновременно само за нашите очи?

— Пак ли ще разказваш притчата за дивака и копчето? — мрачно се осведоми Бержерон.

— Не, ще я прескоча. Ник вече я е чувал. Но каквото и да говориш, просто няма бягство от извода, Жак. Безумен извод, казвал си ми го стотици пъти. Добре, нека да е безумен. Фактите ни тласкат към него. Във Вселената е станало чудо. Ние сме в центъра му. Защо тогава да не допуснем поне за миг, че ние сме и причината? В края на краищата Бог е сътворил света по свой образ и подобие. Би било нелогично да не го надари и със своята мощ.

— Или пък с мощта на Сатаната — добави Николай.

— Да, или с мощта на Сатаната. Това са две страни на една и съща сила. Не ме гледай учудено, Ник, би трябвало да го знаеш. Та нали през ранното средновековие тъкмо твоята родина е била едно от огнищата на манихейската ерес16?

— Злоупотребяваш с красноречието, отче! — разпалено възрази физикът. — С тебе започнахме спор и си избрахме арбитър. Аз изложих своите аргументи. Възразявай по същество, без да се отклоняваш.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Ад
Ад

Анри Барбюс (1873–1935) — известный французский писатель, лауреат престижной французской литературной Гонкуровской премии.Роман «Ад», опубликованный в 1908 году, является его первым романом. Он до сих пор не был переведён на русский язык, хотя его перевели на многие языки.Выйдя в свет этот роман имел большой успех у читателей Франции, и до настоящего времени продолжает там регулярно переиздаваться.Роману более, чем сто лет, однако он включает в себя многие самые животрепещущие и злободневные человеческие проблемы, существующие и сейчас.В романе представлены все главные события и стороны человеческой жизни: рождение, смерть, любовь в её различных проявлениях, творчество, размышления научные и философские о сути жизни и мироздания, благородство и низость, слабости человеческие.Роман отличает предельный натурализм в описании многих эпизодов, прежде всего любовных.Главный герой считает, что вокруг человека — непостижимый безумный мир, полный противоречий на всех его уровнях: от самого простого житейского до возвышенного интеллектуального с размышлениями о вопросах мироздания.По его мнению, окружающий нас реальный мир есть мираж, галлюцинация. Человек в этом мире — Ничто. Это означает, что он должен быть сосредоточен только на самом себе, ибо всё существует только в нём самом.

Анри Барбюс

Классическая проза