Диамантите са завинаги

За девет години „Де Беерс“ бяха похарчили милиони за реклама, която почти не споменаваше самата компания. Дори споменаването на дистрибутор щеше да наруши закона. Затова рекламите бяха просто за диаманти и бяха прекрасни. „Еър“ правеха всичко по силите си. Не можеха да показват снимки на диамантени бижута в рекламите, поради което отделът за графичен дизайн го беше закъсал. На теория Джери нямаше нищо общо с творческия отдел. Той беше бизнесмен и само разпределяше задачите. Като ценител на изкуството обаче, беше решил да поръча серия оригинални платна на Лучиони, Бърман, Ламот и дамата на британската империя Лора Найт. Посещаваше някои от най-известните галерии в Европа и купуваше за колекцията на „Де Беерс“ ранни творби от Дали, Пикасо и Едзард.

Пълноцветните реклами показваха великолепни пейзажи, градове, катедрали. На страницата, точно под творбата, се виждаше каре с различни по форма и големина скъпоценни камъни от половин карат до три карата и приблизителните цени за всеки. Джери беше първият, създал рекламна кампания на базата на изящното изкуство. Година-две по-късно всички в бизнеса копираха примера му.

— Текстът ми трябва утре — заяви Джери. — Сутринта пристигам във Филаделфия, а късно следобед летя за Южна Африка.

— Дадено — отвърна Франсес и забрави напълно — чак досега, посред нощ.

Въздъхна. Ако не се беше напъвала цял живот за титлата

Най-размотаващият се човек на света

, може би щеше да поспи поне малко. Знаеше, че тази вечер я чака работа, въпреки това остана с приятелката си Дороти Дигнам, докато не дойде време Дороти да се качи на влака в девет за гара „Пен“.

Дороти беше започнала през 1930 година като текстописец за „Еър“ във филаделфийския офис, но скоро след като Франсес постъпи в агенцията, преди четири години, тя се прехвърли в офиса в Ню Йорк, в Рокфелер Сентър 30, където оглави отдел „Връзки с обществеността“. „Де Беерс“ беше основната й задача. Имаха рекламни представители в Маями. Холивуд и Париж, единствено за този клиент. Дороти дори беше уредила създаването на късометражен филм в „Кълъмбия Пикчърс“, „Вълшебният камък: диамантите през вековете“. Излезе по кината през септември 1945-а и го гледаха повече от петнайсет милиона зрители.

Франсес никога не би познала възрастта й, но предполагаше, че е поне петнайсет години по-голяма от нея и сигурно беше към петдесетте. Беше работила в рекламата в Чикаго през последната година от Първата световна война. На седемнайсет била репортер на „Чикаго Хералд“ и отразявала светските събития чак докато господин Хърст пристигнал и й показал вратата. След това започнала във фирма „Кънтентед Кау“, като текстописец, а после се прехвърлила в „Еър“.

Дороти беше сред най-търсените и ценени писатели на реклами. През трийсетте от „Еър“ я бяха изпращали на работа в офисите по цял свят — и в Лондон, и в Париж, и в Женева, а заради „Форд“ беше плавала до Норвегия и Швеция, за да проучи захранването с електричество на частните абонати. Често й се случваше да отскача до Холивуд, вечеряше в „Трокадеро“ и имаше възможност да види всички звезди. Веднъж се натъкнала на Джоан Крофорд в „Бълъкс Уилшър“. Дороти си бе купила рокля като нейната, но четирийсет и четвърти размер. „Просто една евтинка рокля за всеки ден и много удобна“, както я описа в картичка.

Тази вечер започна като бизнес среща, но след като изпиха по две мартинита, те се смееха гръмко на масата в „Букбайндър“, похапваха стриди и си разказваха смехории за момчетата в офиса. Винаги им беше много смешно, когато ставаше въпрос за неща, които те, като жени, трябваше да знаят. Преди няколко години Дороти беше пъхнала лист в празно чекмедже под пишещата машина и на него записваше всички въпроси, които й задаваха.

Тази вечер прочете на Франсес някои от тях. „Как трябва да изглежда една жена, когато синът й е на седемнайсет?“, „Може ли зимната шапка да е с птиче гнездо?“, „

Мейсис

в единствено число ли е, или в множествено“, „Жените пеят ли в банята?“, „Каква е разликата между велур и ярешка кожа?“, „Кралица Мери хубава кожа ли има?“, „Колко пъти на ден се храни бебето?“, „Това чудо обърнато плисе ли е?“.

Позабавляваха се царски и ето че сега Франсес плащаше цената.

Погледна листа, новия стратегически план, и зачете: „Основната ни задача е проблем в масовата психология. Трябва да поддържаме и подсилим традицията на диамантения годежен пръстен — да го превърнем в психологическа необходимост. Целта ни са седемдесет милиона потребители, навършили петнайсет години, на чието мнение се надяваме да повлияем.“

Браво, това много стесняваше възможностите.

През 1938 година представител на сър Ърнест Опенхаймер, президент на консолидирани мини „Де Беерс“, отправил до „Еър“ запитване дали, както той се беше изразил, „използването на пропаганда в различни форми“ няма да увеличи продажбата на диаманти в Америка.