Дивергенти

Моли и Дрю отпадат. Дрю, който се опита да избяга, докато Питър ме стискаше за гърлото над бездната, и Моли, която разпространяваше лъжите на Ерудитите по адрес на баща ми, са вече безкастови.

Това не е точно победата, която жадувах, но въпреки това, е победа.

Уил и Кристина се целуват, доста сладникаво, мен ако питате. В ушите ми нахлува тропотът на Ьмруци на Безстрашни върху масите. После някой ме потупва по мото и когато се обръщам, виждам Тобиас да стои пред мен. Ставам, сияеща.

- Смяташ ли, че ако те прегърна, ще бъде прекалено компрометиращо? - пита той.

- Знаеш ли - отговарям, - изобщо не ми пука!

Надигам се на пръсти и притискам устни в неговите.

Това е най-хубавият момент в живота ми.

Миг по-късно палецът на Тобиас докосва инжектираното място на врата ми и всичко си идва на мястото. Представа нямам как не съм се досетила за това по-рано.

Първо: оцветеният серум съдържа предаватели.

Второ: предавателите свързват съзнанието на човек със симулационната програма.

Трето: Ерудитите са изобретили серума.

Четвърто: Ерик и Макс работят с Ерудитите.

Дръпвам се рязко от прегръдката на Тобиас и го поглеждам с разширени очи.

- Трис? - смутено казва той.

Тръскам глава.

- Не сега.

По-скоро исках да кажа „Не тук". Не и докато Уил и Кристина са на крачка от мен и са ме зяпнали с отворена уста - вероятно защото току-що целунах Тобиас; не и с цялата тая врява на Безстрашните наоколо. Въпреки това, трябва да му кажа колко е важно.

- По-късно - казвам. - Става ли?

Той кима. Даже не знам как ще му обясня всичко по-късно. Представа нямам как ще успея да си запазя здравия разсъдък.

Но със сигурност знам как Ерудитите ще ни накарат да воюваме.

33

Търся начин да остана насаме с Тобиас след обявяване на класирането, но около него се е събрала гъста тълпа от послушници и членове, а триумфът им е толкова бурен, че го отнася надалече от мен. Решавам да се измъкна от спалното, щом всички заспят, за да го открия. Преодоляването на зоната на страха обаче така е изцедило силите ми, че скоро се унасям.

Събужда ме скърцането на пружина и тътренето на крака. Прекадено е тъмно, за да видя ясно какво става, но когато очите ми свикват с мрака, забелязвам Кристина да завързва връзките на обувките си. Отварям уста да я попитам какви ги върши, но в същия момент съзирам в другия край на помещението Уил да навлича ризата си. Всички останали са будни, но никой не гъква.

- Кристина! - изсъсквам. Тя не гледа към мен, затова я хващам за рамото и я разтърсвам. - Кристина!

Тя обаче продължава да завързва връзките на обувките си.

Сърцето ми се свива, когато виждам лицето й. Очите й са отворени, но с празен поглед, а лицевите мускули - отпуснати. Тя се движи с полуотворена уста, без да гледа къде върби - не е будна, но изглежда сякаш е. Всички останали са като нея.

- Уил? - викам го, прекосявайки стаята. Щом приключват с обличането, всички послушници се подреждат един до друг. После тръгват навън, марширувайки в колона. Хващам ръката на Уил, за да го спра, но той продължава да върви напред. Стискам зъби и го тегля с всички сили, забивайки пети в пода. Той просто ме повлича със себе си.

Всички те са сомнамбули.

Започвам трескаво да търся обувките си. Не мога да остана тук сама. Завързвам ги бързешком, намятам якето и хуквам навън, настигам бързо колоната послушници и изравнявам крачка с тях. Трябват ми няколко секунди, за да осъзная, че се движат в съвършен синхрон - стъпка с един и същи крак напред, мах с една и съща ръка назад. Старая се да им подражавам, доколкото мога, но този ритъм е твърде странен за мен.

Маршируваме към Ямата, но при входа й първите от колоната завиват наляво. Макс стои в коридора и ни наблюдава. Сърцето ми започва да блъска в гърдите и аз се опитвам да наподобя празния поглед на останалите. Втренчвам се пред себе си, съсредоточена в ритъма на стъпката. Тялото ми се напряга като пружина, когато минавам покрай него. Той ще разбере. Ще усети, че не съм с приспано съзнание като останалите и с мен ще се случи нещо лошо, знам си го.

Тъмните очи на Макс се плъзгат над мен.

Изкачваме се по някакви стъпала и продължаваме в си-щия ритъм последователно по четири коридора. Последният преминава в огромна пещера. Вътре има тълпа от Безстрашните.

Виждам дълга редица маси с някакви черни купчини върху тях. Не успявам да различа какво е, докато не наближавам съвсем. Оръжие.

Разбира се. Ерик каза, че всеки един от Безстрашните е бил инжектиран вчера. Затова сега кастата се състои само от лунатици, послушни и обучени да убиват. Съвършените войници.

Взимам пистолет, кобур и колан също като Уил, който върви точно пред мен. Опитвам се да повтарям неговите движения, но не мога да предвидя какво ще направи в следващия момент, затова се суетя повече, отколкото би ми се искало. Стискам зъби. Остава да разчитам на това, че никой не ме гледа.

Щом се въоръжавам, тръгвам подир Уил и останалите послушници към изхода.