Дивергенти

Асансьорът стига осмия етаж и вратата се отваря. Охраната вече е с насочени пистолети, погледите им са празни. Разтварям широко очи и се хвърлям по корем, ко-гато стрелбата започва. Чувам как куршумите се удрят в стъклото. Охранителите се свличат на пода, единият е още жив и стене, останалите бързо гаснат. Баща ми се е надвесил над тях и се цели с пистолета.

Дочувам тичащи стъпки и неуверено се изправям на крака. Още охранители прииждат по коридора отляво. Ако съдя по съвършения синхрон, в който движат краката си, и те са контролирани от симулацията. Мога да избягам по десния коридор, но след като идват отляво, значи компютрите са там. Хвърлям се на земята между телата на драмата, които баща ми току-що е застрелял, и се опитвам да лежа неподвижно.

Баща ми изскача от асансьора и хуква по десния коридор, увличайки преследвачите след себе си. Стискам зъби, за да не се разкрещя след него. Този коридор рано или късно ще свърши.

Опитвам се да сниша глава, за да не видя онова, което предстои, ио ми е невъзможно. Надничам иззад гърба на поваления охранител. Баща ми стреля през рамо по ония, които го преследват, но не е достатъчно бърз. Единият от тях го уцелва в корема и той простенва толкова високо, че усещам стенанието му да откънтява в гърдите ми.

Баща ми се хваща за корема, раменете му се удрят в стената и той отново стреля. След това пак. Войниците са в симулация; те продължават да се движат, дори когато куршумите ги уцелват; вървят, докато сърцата им не откажат да бият, но въпреки това, не стигат до баща ми. Кръвта блика между пръстите му и лицето му постепенно губи цвят. Още един изстрел и последният охранител е повален.

- Татко! - произнасям. Искам да изкрещя, но от гърдите ми излиза само хриптене.

Той се свлича на пода. Очите ни се срещат, сякаш разстоянието между нас няма никакво значение.

Устните му се разтварят, като че иска да каже нещо. После брадичката му опира в гърдите итялото му се отпуска.

Очите ми смъдят, чувствам немощ и не мога да се вдигна; от миризмата на пот и кръв ми се гади. Иска ми се просто да отпусна глава на пода и всичко да свърши. Искам да заспя и никога повече да не се събудя.

Но преди малко казах самата истина на баща си - всяка пропиляна секунда означава смъртта на още един от Ас-кетите. Сега ми остана да свърша само още едно нещо на този свят. Да унищожа симулацията.

Вдигам се и се втурвам по коридора, озъртайки се и^ ляво и надясно. Отпред има само една врата. Отварям я.

Отсрещната стена е съставена изцяло от монитори, всеки от тях стъпка широк и стъпка висок. Има ги с десетки и всеки показва различна част от града. Оградата. Цитаделата. Улиците в сектора на Аскетите, сега гъмжащи от войници на Безстрашните. Партерът на сградата под нас, където Кейлъб, Маркъс и Питър чакат да се върна. Това е стената на всичко онова, което някога съм виждала; всичко онова, което някога съм научила.

Върху един от екраните, вместо образ, е изписан някакъв код. Минава много по-бързо през екрана, не мога да го разчета. Това е симулацията; кодът й е вече завършен - неразгадаема поредица от команди, които имат хиляди различни цели.

Пред екраните има бюро и стол. На стола седи войник от Безстрашните.

- Тобиас! - изричам.

38

Главата на Тобиас се обръща и тъмните му очи се преместват върху мен. Свъсва вежди. Изправя се. Изглежда объркан. Насочва пистолета си.

- Хвърли оръжието! - казва.

- Тобиас - повтарям настоятелно, - ти си в симулация.

- Хвърли оръжието! - продължава той. - Или ще стрелям.

Според Джанийн той вече не ме познава. Но тя каза, че симулацията превръща неговите приятели във врагове. Ще ме застреля, ако се наложи.

Оставям пистолета до краката си на пода.

- Хвърли оръжието! - изкрещява Тобиас.

- Вече го направих - отговарям. Някакво тъничко гласче в главата ми напява, че той нито ме чува, нито ме вижда, нито ме разпознава. Сякаш пламъци пърлят клепачите ми отвътре. Не мога просто да стоя тук и да позволя да ме застреля.

Втурвам се към него и го сграбчвам за китката. Чувствам как шават мускулите му, докато дърпа спусъка и навеждам глава точно навреме. Куршумът се забива в стената отзад. Ахвам от изненада, ритам го в ребрата и извивам китката му с всичка сила. Той изпуска пистолета.

Ясно ми е, че не мога да надвия Тобиас. Но трябва да унищожа компютъра. Навеждам се да грабна пистолета, но още преди да го докосна, той ме сграбчва и извива ръката ми зад гърба.

Вглеждам се в тъмните му объркани очи, миг преди да забие юмрук в челюстта ми. Главата ми отскача встрани и аз се превивам. Вдигам ръце да предпазя лицето си. Не трябва да падам, иначе ще ме ритне и ще стане по-лошо, много по-лошо. Блъсвам с пета пистолета далече зад гърба си, да не може да го стигне; после, без да обръщам внимание на болката в челюстта, го ритам в стомаха.