Дивергенти

Е, във всеки от нас, с изключение на Питър.

- Благодаря ти - казвам.

- Няма как да тръгнем оттук навреме, ако трябваше сама да се завържеш - отговаря тя. - Хайде! Нали поне можеш да ядеш и да ходиш едновременно?

Поемаме бързешком кьм Ямата. Кексчето има вкус на банан и е с орехи. Мама печеше подобен хляб, за да го раздава на безкастовите, но аз така и не успях да го опитам. Вече бях твърде голяма за тжива глезотии. Сега се опитвам да не обръщам внимание на болката, която прорязва стомаха ми, щом се сетя за майка, и продължавам да куцу-кам подир Кристина, явно забравила, че нейните крака са по-дълги от моите.

Изкачваме стълбите, които водят от Ямата кьм стъклената сграда отгоре, и се втурваме към изхода. Всяко докосване на стъпалата ми до земята причинява болка в гръдния кош, но аз се опитвам да я преодолея. Стигаме до релсите в мига, когато влакът пристига с надута свирка.

- Къде се бавите толкова? - опитва се да надвика свирката Уил.

- Тая късокраката за една нощ се е превърнала в старица - отговаря Кристина.

- О, я да мълчиш! - Но за мен това изобщо не е шега.

Фор стои най-отпред на нашата група. Толкова е близо до релсите, че ако пристъпи само още сантиметър, влакът ще му отнесе носа. Той отстъпва, за да даде възможност на някой от нас да се качи пръв. Уил се мята във вагона доста тежко, като най-напред се приземява по корем, после прибира и краката, Фор хваща дръжката на вратата и се хвърля вътре, сякаш се е качил по стъпала и изобщо не е усетил тежестта на високото си метър и осемдесет тяло.

Изкуцуквам по-близо до вагона, кривя лице от болка, после стискам зъби и се вкопчвам в дръжката. Това много ще боли.

Ал ме подхваща под мишниците и с лекота ме издърпва вътре. Болката ме пронизва от глава до пети, но трае кратко. Забелязвам Питър зад него и бузите ми пламват. Ал явно иска да бъде мил с мен, затова му се усмихвам, но всъщност ми се ще хората да не са чак толкова мили. Сякаш Питър и без това няма достатъчно козове срещу мен.

- Зле ли ти е? - пита Питър и ме поглежда с престорено съчувствие - крайчетата на устните му се отпускат, извитите му вежди се свиват. - Или просто си малко... Дървена?

Той избухва в смях от собствената си шега, а Моли и Дрю се присъединяват. Моли има грозен смях - пръхти и тресе рамене, а Др1о се смее напълно беззвучно, затова изглежда така, сякаш нещо го боли.

- Всички благоговеем пред невероятната ти духовитост - вметва Уил.

- Точно така. Ти сигурен ли си, че не си от Ерудити-те, Питър - добавя Кристина. - Чувала съм, че те нямат нищо против мамините дечица и женчовците.

Застанал до вратата, Фор се намесва, преди Питър да успее да изтърси нещо:

- Трябва ли да ви слушам караниците чак докато стигнем оградата?

Всички притихват, а Фор ни обръща гръб, застанал с лице към вратата на вагона. Хваща се за дръжките от двете й страни, разперил широко ръце, и отпуска тяло напред, като се провесва навън, макар краката му да са все още здраво стъпили вътре. Вятърът притиска ризата му към гърдите. Опитвам се да надзърна и да видя откъде минаваме - безкрайно море от порутени и изоставени постройки, които стават все по-малки, колкото по-нататък пътуваме.

Но на всеки няколко секунди извивам очи към Фор. Не знам какво очаквам да видя, нито какво ми се ще да видя. Правя го напълно несъзнателно.

- Какво, според теб, има навън? - питам Кристина, посочвайки към вратата. - Искам да кажа отвъд оградата.

Тя вдига рамене.

- Много ферми, предполагам.

- Сигурно... Но аз имах предвид онова отвъд тях. Срещу какво охраняваме града?

Тя прави страшна физиономия и заплашително извива пръсти.

- Чудовища!

Изразително подбелвам очи.

- От пет години дори няма охрана близо до оградата -казва Уил. - Не си ли спомняте, че едно време полицията на Безстрашните патрулираше и около сектора на безкас-товите?

- Помня - казвам. Спомням си също така, че баща ми беше един от онези, които гласуваха Безстрашните да се изтеглят от сектора на безкастовите в града. Според него бедните не се нуждаят от надзор; те имат нужда от помощ и ние можем да им я предоставим. Но не бих го споменала точно сега, на това място. Защото според Ерудитите това е поредното доказателство за некомпетентността на Аскетите.

- Да, бе, точно така! - казва той. - Бас ловя, че си ги виждала през цялото време.

- Това пък защо го каза? - питам, може би малко по-остро от необходимото. Нямам желание да ме свързват с безкастовите.

- Защото е трябвало да пресичаш сектора на безкастовите, за да отидеш на училище, нали така?

- Ама ти какво, назубрил си картата на града за удоволствие ли? - обажда се Кристина.

- Да - отговаря Уил, леко озадачен. - Ти не си ли?

Спирачките на влака изскърцват и той рязко забавя ход, а ние политаме напред. Все пак съм благодарна, че спира; сега ми е много по-лесно да се задържа права. Порутените сгради са изчезнали, на тяхно място сега има единствено жълти поля и релси. Влакът спира под някакъв навес. Спускам се върху тревата, като се придържам за дръжката за опора.