Читаем Дългият път надолу полностью

След като свършихме, той включи малкия си черно-бял телевизор и легнахме на матрака, а аз му разказах за Джен, за „Топърс“ и за другите. Не беше нито изненадан, нито показа съчувствие, нищо подобно. Просто кимаше, а след това каза, че все се опитвал да се хвърли от някъде. Аз веднага отбелязах, че като гледам, много не го бива, а той ми каза, че тъкмо това била идеята. Аз се учудих, а той обясни, че идеята била непрекъснато да се предлагаш на боговете на Живота и Смъртта, които били езически богове, затова нямали нищо общо с църквата. Ако бог Живот те искал, тогава живееш, ако бог Смърт те поиска, не живееш. Затова предполагаше, че на Нова година съм била избрана от бог Живот и затова не съм скочила. А аз му разправих, че не съм скочила, защото някакви там седнаха върху мен, а той обясни, че бог Живот ми е проговорил чрез тези хора и това вече ми се стори напълно смислено. Защо иначе да се занимават с мен, освен ако не са били поведени от невидими сили? След това ми каза, че хора с мъртви мозъци, като Джордж Буш и Тони Блеър, и хората, които правят класацията „Поп Айдъл“, никога не се предлагат на боговете на Живота и Смъртта и затова никога не могат да докажат, че имат право да живеят, но ние трябва да спазваме законите им и да се съобразяваме с решенията им. (Като съдиите в „Поп Айдъл“. Затова на нас не ни се налага да бомбардираме страни, ако те ни накарат, а ако кажат, че Дебелата Мишел

36
или някоя си там била спечелила „Поп Айдъл“, не е нужно да ги слушаме. Просто можем да кажем: „Не е вярно“.)

Всичко, което той каза, е самата истина, така че направо взех да съжалявам за последните няколко седмици, защото въпреки че Джейджей и Морийн, и Мартин се държат мило с мен, почти де, човек не може да каже, че са много умни, нали? Те нямат отговорите както Безкуче. Но ако погледнем от друг ъгъл, ако не бяха другите, никога нямаше да се запозная с Безкуче, защото нямаше да се занимавам с интервенцията и нямаше да има откъде да си тръгна.

Предполагам, че и това е гласът на бог Живот, като се замисля.



Когато се прибрах, мама и татко искаха да говорят с мен. Първо им казах да правят каквото искат, но те настояха, а мама ми направи чаша чай и ме накара да седна на масата в кухнята и след това започна да ми се извинява за обеците, защото вече знаела кой ги бил свил. Аз веднага попитах кой, а тя вика, Джен. Аз я зяпнах. След това повтори, че наистина била Джен. Затова я попитах как стават тези работи? Тя се разприказва как Морийн била изтъкнала нещо, което и слепец щял да забележи. Това били любимите обеци на Джен, а след като ги нямало само тях, а другите неща си били на място, това не можело да бъде съвпадение. Отначало не разбирах какви ми ги приказва, защото Джен не се беше появила. След това, обаче, разбрах, че за нея това е много важно, че тя е много по-спокойна. Важното бе, че се опитваше да се държи по-мило с мен.

Тогава изпитах още по-голяма благодарност към Безкуче. Защото той ме бе научил на този задълбочен и ясен начин на мислене, начин, който ми позволяваше да видя нещата такива, каквито са в действителност. Така че, макар и мама да не виждаше нещата такива, каквито са, и да нямаше представа, че гласуващите за „Поп Айдъл“ не могат да докажат защо имат право да живеят, тя виждаше неща, които бяха добри за нея и не й позволяваха да се държи толкова гадно.

А сега, благодарение на обучението на Безкуче, бях достатъчно мъдра, за да я приема каквато е, без да й казвам, че е тъпа или че дрънка глупости.

Мартин

Сигурно ще попитате кой би нарекъл детето си Пачино? Родителите на Пачино, Хари и Марша Кокс, ето кой.

— Мога ли да те попитам как си получил името си? — попитах аз Пачино, когато се запознахме.

Той ме погледна, удивен, но може би трябва да уточня, че Пачино се удивлява на всеки въпрос. Беше едър с криви зъби и имаше някакъв тик на очите, така че фактът, че му липсваше интелигентност, бе истинско нещастие.

Ако имаше човек, на когото трябваше да се плати компенсация за липса на чар и красота, това бе Пачино.

— К’во гу’риш?

— Откъде идва името ти?

— Откъде ли?

Самата мисъл, че имената идват отнякъде, му се стори непонятна; все едно че го бях попитал откъде са се взели пръстите на краката.

— Има един известен филмов актьор, който се казва Пачино.

Той ме погледна.

— Ами?

— Чувал ли си за него?

— Не.

— Значи не си кръстен на него.

— Не знам.

— Никога ли не си питал?

— Не. Нищо не питам за ник’ви имена.

— Ясно.

— А твойто уткъде е?

— Мартин ли?

— Да.

— Откъде идва ли?

— Да.

В първия момент го зяпнах. Не знаех какво да отговоря. Като изключим очевидния отговор — че идва от родителите ми, както Пачино се бе сдобил със своето (въпреки че и тази информация щеше да го удиви) — можех само да му кажа, че моето е от френски произход — както неговото бе от италиански. Следователно щеше да ми е трудно да обясня защо името му звучи смешно, а моето не.

— Ето, виждаш ли. Труден въпрос. Не си мисли че съм тъп, ’щот не мо’а да отговоря.

— Не, не, разбира се.

— Иначе и ти си тъп.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Добро не оставляйте на потом
Добро не оставляйте на потом

Матильда, матриарх семьи Кабрелли, с юности была резкой и уверенной в себе. Но она никогда не рассказывала родным об истории своей матери. На закате жизни она понимает, что время пришло и история незаурядной женщины, какой была ее мать Доменика, не должна уйти в небытие…Доменика росла в прибрежном Виареджо, маленьком провинциальном городке, с детства она выделялась среди сверстников – свободолюбием, умом и желанием вырваться из традиционной канвы, уготованной для женщины. Выучившись на медсестру, она планирует связать свою жизнь с медициной. Но и ее планы, и жизнь всей Европы разрушены подступающей войной. Судьба Доменики окажется связана с Шотландией, с морским капитаном Джоном Мак-Викарсом, но сердце ее по-прежнему принадлежит Италии и любимому Виареджо.Удивительно насыщенный роман, в основе которого лежит реальная история, рассказывающий не только о жизни итальянской семьи, но и о судьбе британских итальянцев, которые во Вторую мировую войну оказались париями, отвергнутыми новой родиной.Семейная сага, исторический роман, пейзажи тосканского побережья и прекрасные герои – новый роман Адрианы Трижиани, автора «Жены башмачника», гарантирует настоящее погружение в удивительную, очень красивую и не самую обычную историю, охватывающую почти весь двадцатый век.

Адриана Трижиани

Историческая проза / Современная русская и зарубежная проза