Дом на пръст и кръв

— Какъв демон? Цяла вечер ви чакам тук. След глупавата ви визита в моята Бърлога, реших, че трябва да ви напомня да оставите този случай за свое добро. — Тя оголи зъби. — Амели Рейвънскрофт ме чака от другата страна на улицата, в готовност да сигнализира, ако се направиш на интересен, Аталар. Казва, че сте й спретнали интересно представление преди малко.

Злобна, подигравателна усмивка.

Брайс се изчерви, а Хънт надникна към отсрещния тротоар. Напрежението в тялото му й подсказа, че Амели наистина е там.

Сабин продължи:

— А що се отнася до думите ми в нощта на убийството: Даника наистина не можеше да си държи устата затворена. За нищо. Знаех, че тя е откраднала Рога и че някой вероятно я е убил, защото не е могла да си мълчи. — Тя отново се изсмя бездушно. — Направих всичко, за да защитя дъщеря си. Необузданата си вироглава дъщеря. А всичко, което ти правеше, подклаждаше най-лошото в нея.

Ръмженето на Хънт разтърси нощта.

— Внимавай какво говориш, Сабин.

Алфата просто изпръхтя.

— Ще съжалявате, че ме ядосахте.

Тя отиде до ръба на покрива, обгърната в пулсиращото сияние на силата си, и прецени скока, който Брайс глупаво бе обмисляла да направи преди година и половина. Само че Сабин щеше да се приземи леко на тротоара. Тя надникна през рамо, докато зъбите й се удължаваха, лъщейки в нощта.

— Не съм убила дъщеря си. Но ако застрашите паметта й, ще убия вас.

После скочи и се преобрази в полет с лек проблясък. Хънт хукна към ръба, но Брайс знаеше какво ще види: вълк, който се приземява грациозно на тротоара и изчезва в мрака.

50

Хънт осъзна колко сериозно е засегнало Брайс смайващото разкритие на Сабин, чак на следващата сутрин, когато тя не излезе да тича. И почти се успа за работа.

Изпи чаша кафе, но отказа яйцата, които й направи. Продума му всичко на всичко три думи.

Хънт знаеше, че не е, защото му е ядосана. Просто… смилаше новата информация.

Не смееше да я попита дали това смилане засягаше и онова, което бяха направили на покрива. Моментът не беше подходящ. Макар че след това му се наложи да си вземе много, много студен душ. И да вземе нещата в свои ръце. С мисълта за лицето й, аромата й и тихия стон, който се изтръгна от гърлото й, когато изви тяло към неговото.

Но това между тях беше последната му грижа в момента.

За щастие, медиите не научиха за нападението в парка.

Брайс почти не говореше след работа. Хънт й направи вечеря, а тя само почопли храната с вилица и си легна преди девет. Нямаше повече гушкане и душене на вратове.

Следващият ден мина по същия начин. И следващият.

Той беше готов да й остави нужното лично пространство. Боговете знаеха, че понякога и на него му трябваше. След всяко убийство за Мика.

Изобщо не й подхвърли, че Сабин може да лъже, защото е най-лесно да обвиниш мъртвец. Сабин беше чудовище, но Хънт знаеше, че не е лъжкиня.

Разследването беше пълно с неизвестни, а Даника беше умряла заради… повреден древен артефакт, който не работеше от петнайсет хиляди години и никога нямаше да проработи.

Дали Даника не беше искала да го поправи и използва? Но за какво?

Хънт знаеше, че точно тези мисли тежат на Брайс. Почти нищо не хапна цели пет дни. Просто ходеше в галерията, спеше и пак отиваше в галерията.

Той й правеше закуска всяка сутрин. А тя всяка сутрин отказваше чинията, която й предлагаше.

Мика се обади само веднъж, за да провери дали са намерили доказателства за Сабин. Хънт му отвърна просто „Оказа се фалшива тревога“ и губернаторът му затвори, явно бесен, че случаят оставаше неразрешен.

Това се случи преди два дни. Хънт още чакаше развръзката.

— Мислех си, че издирването на древни смъртоносни оръжия ще е забавно — измрънка Лехаба от малкото си диванче, гледайки без особен интерес някакво нелепо предаване по телевизията.

— Аз също — съгласи се Брайс.

Хънт вдигна очи от доклада за доказателствения материал, който преглеждаше, и тъкмо щеше да се изкаже по въпроса, когато звънецът на входната врата издрънча. Лицето на Рун се появи на екрана на камерата за видеонаблюдение и Брайс натисна копчето за отключване на вратата с дълга, дълга въздишка.

Хънт развъртя скованото си рамо. Ръката му още изтръпваше от време на време, сякаш му напомняше за отровата, изтръгнала магията от тялото му.

След броени секунди черните ботуши на принца се появиха върху облечените със зелен мокет стълби — очевидно се беше досетил, че са в библиотеката, заради отворената й врата. Лехаба мигновено прелетя през помещението, оставяйки искри след себе си, усмихна се до уши и изчурулика:

— Ваше Височество!

Рун й отвърна с половинчата усмивка и намери Куинлан с поглед. Веднага разчете тихата, меланхолична умора по лицето й. И разгада тона на гласа й, когато Брайс попита:

— На какво дължим това удоволствие?

Рун седна в стола срещу тях, отвъд отрупаната с книги маса. Звездният меч в ножницата на гърба му не отразяваше светлината в библиотеката.

— Исках да проверя дали не е изскочило нещо ново.

Не му бяха казали за Сабин. Очевидно и Деклан си беше замълчал.

— Не — отвърна Брайс. — Нещо покрай Рога?

Рун игнорира въпроса й.

— Какво е станало?