Джойленд

Момчето се беше привело напред и макар краката му да бяха недъгави, ръцете му си бяха наред, а и то умееше да следва команди. Занавива макарата и хвърчилото рязко се издигна. После Майк отпусна връвчицата — отначало твърде много и хвърчилото полетя надолу, но хлапакът бързо се поправи и отново го вдигна. Разсмя се.

— Чувствам го! Чувствам го с ръцете си!

— Чувстваш вятъра — обясних му. — Продължавай, Майк. Щом се вдигне по-високо, вятърът ще го понесе. Тогава не бива да го изпускаш.

Той отпусна връвчицата и хвърчилото полетя — първо над брега, после над океана, като се извисяваше все повече в синевата на превалящия септемврийски ден. Наблюдавах го известно време, сетне се осмелих да погледна жената. Тя не се наежи, защото не усети погледа ми. Цялото й внимание беше съсредоточено в сина й. Не бях виждал такава обич и щастие, изписани по нечие лице. Защото Майк беше щастлив. Очите му блестяха и кашлицата бе престанала.

— Мамо, усещам го, сякаш е живо!

„Наистина е живо — помислих си и си спомних как татко ме беше учил да пускам хвърчило в градския парк. Бях на възрастта на Майк, но със здрави крака. — Докато е в небето, за което е създадено, наистина е живо.“

— Ела и ще го усетиш!

Тя изкачи ниското баирче от брега към дъсчената пътека и застана до сина си. Гледаше нагоре, но ръката й галеше гъстата му тъмнокестенява коса.

— Сигурен ли си, миличък? Това си е твоето хвърчило.

— Да, но искам и ти да го пробваш. Невероятно е!

Тя хвана макарата, вече доста размотана, след като хвърчилото се бе вдигнало нависоко (сега беше само черен ромб и лицето на Исус не се различаваше) и я задържа пред себе си. За миг изглеждаше притеснена. После се усмихна. Когато по-силен повей подхвана хвърчилото и го люшна първо наляво, а после надясно над прииждащите вълни, усмивката й стана още по-широка.

След като подържа известно време хвърчилото, Майк нареди:

— Дай го сега на него.

— Не, няма нужда — възразих.

Ала тя ми подаде макарата.

— Настояваме, господин Джоунс. Все пак вие сте повелителят на хвърчилата.

Хванах макарата и усетих познатото вълнение от миналото. Връвчицата се опъваше като рибарска корда, когато едра пъстърва захапе кукичката, но хубавото при пускането на хвърчила е, че никой не е убит.

— Колко високо ще се вдигне? — попита Майк.

— Не знам, но може би тази вечер не бива да експериментираме. Високо горе вятърът е силен и може да го разкъса. А и на вас ви е време да се прибирате.

— Може ли господин Джоунс да вечеря с нас, мамо?

Тя се постъписа — очевидно й беше неприятно. И все пак знаех, че ще се съгласи, защото бях пуснал хвърчилото.

— Няма да мога — казах. — Благодаря за поканата, но имах много работа в парка. Зазимяваме го и здравата съм се изцапал.

— Може да се измиете у дома — предложи Майк. — Имаме към седемдесет бани.

— Майкъл Рос, не е вярно!

— Е, може и седемдесет и пет да са и във всяка има джакузи.

Той прихна. Беше прекрасен, заразителен смях, поне докато не премина в кашлица. Неудържима кашлица. И тъкмо когато майка му се разтревожи (аз отдавна бях на нокти), Майк я овладя.

— Друг път — казах и му подадох ролката с връвчицата. — Много ми хареса хвърчилото ти с Христос. И кучето ти си го бива.

Наведох се и погалих Майло по главата.

— О… Ами, добре, друг път. Но не отлагайте твърде дълго, защото…

Жената побърза да се намеси:

— Може ли да тръгнете за работа малко по-рано утре, господин Джоунс?

— Да, защо не?

— Можем да пийнем нещо разхладително тук, ако времето е хубаво. Приготвям страхотен плодов шейк.

Вярвах й. А и така нямаше да е принудена да кани непознат у дома си.

— Ще дойдете ли наистина? — попита Майк. — Ще е чудесно.

— Ще дойда на драго сърце. Ще донеса сладкиши от „Пекарната на Бети“.

— О, не си правете… — подхвана тя.

— За мен ще е удоволствие, мадам.

— О! — стресна се тя. — Аз така и не се представих. Казвам се Ан Рос. — И ми подаде ръка.

— На драго сърце щях да се здрависам с вас, госпожо Рос, но наистина съм много мръсен. — Показах й ръцете си. — Сигурно и хвърчилото съм изцапал.

— Трябваше да нарисуваш мустаци на Исус — викна Майк, разсмя се и отново се закашля.

— Много отпускаш връвта, Майк — предупредих го. — Навий макарата.

Той се подчини, а аз погалих за последен път Майло и си тръгнах.

— Господин Джоунс! — извика ме жената.

Обърнах се. Стоеше с изпънати рамене и с вирната брадичка. От потта тениската бе прилепнала към тялото й — имаше великолепни гърди.

— Не съм госпожа, а госпожица Рос. Но след като вече официално се запознахме, може ли да ми казвате Ани? И да си говорим на ти, ако не възразявате.

— Дадено — отвърнах. — Посочих тениската й. — Явно те бива с пушката.

— Не съм стреляла от години — рече тя и тонът й ми подсказа, че не желае да говори на тази тема.

Устройваше ме. Помахах за довиждане на Майк и той мигом ми отвърна. Усмихваше се. Имаше неповторима усмивка.

Изминах четирийсет-петдесет метра по брега и се обърнах. Хвърчилото се спускаше надолу, но засега още бе във владение на вятъра. Майката и синът го гледаха, тя беше сложила ръка на рамото на хлапето.