Джулия

Тя се извърна объркана и видя над оградата на парка горния етаж на новата си къща. Струваше ужасно скъпо: Магнус не трябваше да знае, че я беше купила, че беше подписала всички представени и документи. Мисълта за Магнус, представата за него — целия подут от яд, я накара да забрави всичко останало и за миг я обзе паника. Сигурно беше неразумна, дори неуравновесена — той нямаше да закъснее да и го каже, — но с Магнус беше невъзможно да бъдеш разумен. Строгите хоризонтални линии на къщата, които беше харесала от пръв поглед, я поуспокоиха.

С ръка на гърдите си, Джулия слезе по пътеката чак до Илчестър Плейс. Изобщо не се бе сетила за човека от „Маркхам и Рийвс“, докато не го видя облегнат на входната врата с отегчен израз, клонящ към объркване. Откакто се беше обадил в банката, за да провери текущата и сметка, вече не се безпокоеше.

Тя го изчака да каже нещо, но той явно беше преминал стадия на любезните формулировки. Само се изправи и подаде ключа, като го държеше за жълтата лента. Изглеждаше по-скоро обезсърчен. Какво можеше да направи тя? Не можеше да му обясни внезапната си реакция, като му каже, че е искала да види отблизо едно дете, което прилича на починалата и дъщеря. Той не знаеше нищо за Кейт, а всъщност и за самата нея. Направи най-доброто, което можеше:

— Съжалявам — каза тя, като вдигна очи към посивялото, озадачено лице на мъжа. — Исках да огледам зад къщата, преди да си отидете.

Видът и му се стори странен. За да огледа отзад, по-скоро трябваше да мине през къщата, отколкото да ходи до ъгъла.

— Няма много деца на тази улица, мисис Лофтинг — каза мъжът. — Те играят в парка. Ще видите, както ви казах, че Илчестър Плейс е много спокоен.

Отегченият му тон не издаваше ли нотка на сарказъм? Със сигурност той беше видял момиченцето и се стараеше да остане любезен. Веднага беше прозрял какво се крие зад жалкото обяснение на Джулия.

— Благодаря — каза тя, като взе ключа и го пусна в едно от джобчетата на роклята си. — Бяхте много търпелив с мен.

— О, моля ви!

Мъжът погледна своя часовник-гривна, после колата си и накрая нейния Роувър, на чиято задна седалка бяха натрупани куфари, растения в саксия, както и два купа книги, прихванати с връвчица, и една кутия с парцаливи кукли, които имаше още от детството си. Освен дрехите си, беше донесла само това; всичко идваше от стаята, където беше живяла след като излезе от болницата. Книгите и бяха слабост, те бяха нейни, не на Магнус.

— Мога ли да ви помогна да качите нещата си?

— Няма нужда, уверявам ви. Не бих си позволила никога да ви помоля за това, след… след всичко.

— В такъв случай… — каза той видимо облекчен и заслиза по стъпалата. — Имам да уредя две-три неща в бюрото. Ако ме извините, всъщност оставям ви на вашата нова къща. Той погледна дългата топла, тухлена фасада. — Това е хубава къща. Надявам се, че ще бъдете щастлива в нея в случай, че възникне някакъв проблем, имате нашия номер. Ако не се лъжа, не познавате много добре Кенсингтън?

Тя кимна в знак на съгласие.

— В такъв случай бихте могли да се отдадете на изследователско удоволствие. Къде живеехте преди това? Сигурно в Хемпстед?

— Да.

— Мисля, че тази част на Кенсингтън ще ви се стори много симпатична.

Обърна и гръб и тръгна към колата си. Когато отвори вратата извърна се към нея и извика:

— Не се колебайте да ни се обадите, ако има нещо, каквото и да било, мисис Лофтинг. А да, всъщност трябва да си извадите допълнителни ключове в някой магазин на Хай стрийт. Приятен ден, мисис Лофтинг.

— Довиждане.

Махна му с ръка, докато той се отдалечаваше. Когато колата изчезна, Джулия слезе до Роувъра и се обърна, за да погледне къщата си — това наистина беше нейната къща сега. Както всички други жилища на малкия елегантен Илчестър Плейс, тя беше в неогрегориански стил, от тухли, солидна. Тук щеше да бъде на сигурно място, защитена от Магнус. От момента, в който я видя, къщата запълни нуждата и от спокойствие, почивка и самота; сякаш и говореше действително. Покупката и беше импулсивно действие, точно както последва момиченцето, приличащо на Кейт. Можеше да живее тук без Магнус: когато му дойде времето, щеше да му се обади или да му напише няколко думи, след като той свикне с факта, че го е напуснала. Миналата нощ прекара в един хотел в Найтсбридж, като се страхуваше и при най-малкия шум от стъпки, че предвещава пристигането на Магнус със зачервено от фалшиво състрадание и подтискана грубост лице. Магнус можеше да бъде ужасен: това беше обратната страна на неговия впечатляващ вид, на огромния му мъжки авторитет. Не, тя щеше да остави Магнус за известно време.