Единствена любов

Хекс бавно издиша, без да си даде сметка, че до този момент беше сдържала дъха си. Изпълни я облекчение, а настроението й се повиши, сякаш сърцето й се беше озовало на ракета, пътуваща към луната. И доктор Джейн се беше оказала права, като я посъветва да присъства. В мига, в който беше станала съпричастна към случващото се, като наблюдаваше, слушаше и се учеше, паниката й бе стихнала до тихо жужене, което тя успяваше да контролира. И начинът, по който тялото му отново бе възстановено, беше напълно поразителен.

— Добре ли си? — произнесе без глас Джон.

— Да, доктор Джейн извади куршума безпроблемно.

Джон поклати глава.

— Ти? Ти добре ли си?

Мили. боже, помисли си тя. Той беше истински джентълмен.

— Да — отвърна тихо. — Да. Добре съм. Благодаря, че попита.

Докато се взираше надолу към него, тя осъзна, че не си бе позволила да мисли за това как бе спасила живота му. О, боже! Знаеше, че е добра с ножовете. Но никога не беше подозирала, че така отчаяно ще се нуждае от това свое умение, както в онзи конкретен момент в мърлявата фермерска къща.

Едно примигване на окото по-късно... и Джон вече нямаше да го има. За никого. Никога.

Дори самата мисъл за това я накара да изпадне в паника, дланите й се покриха с пот, а сърцето й не толкова биеше, колкото подскачаше в гърдите й. Знаеше, че след края на цялата тази история всеки от тях щеше да поеме по своя път. Но това нямаше никакво значение, когато си представеше свят, в който той не диша, не се смее, не воюва и не върши добри дела за близките си.

— Какво има? — изрече той с устни.

Тя поклати глава.

— Нищо.

Да, лъжата й си я биваше. По-скоро беше всичко.

59.

Използваха оставената до обора карета, за да превозят жената до дома на семейството й. Тормент пое юздите на капрата, а Дариъс седеше вътре при жената и му се щеше да може да й даде някаква утеха, но осъзнаваше колко малко можеше да й предложи. Пътят беше дълъг, а тропотът на копитата, скърцането на каретата и звънтенето на сбруята създаваха такъв шум, че правеха разговора невъзможен. Но Дариъс знаеше, че дори пътуването им да беше тихо като шепот и придвижването им да беше спокойно като вода в чаша, техният скъпоценен товар нямаше да промълви и дума. Беше отказала да яде и да пие и не правеше нищо друго, освен да се взира в пейзажа, докато преминаваха през ниви, села и гори.

Докато се придвижваха на юг, на Дариъс му хрумна, че може би след отвличането й симпатът беше блокирал съзнанието й по някакъв начин, ако се приемеше, че двамата бяха пътували към каменния дом в тази карета... В противен случай тя би могла да се дематериализира от движещия се затвор. Подобен ход от нейна страна не го тревожеше в момента, заради прекалената й немощ... Но все пак не изключваше тази възможност. Ако съдеше по изражението на болезнено смирение у жената, в него се пораждаше смътното впечатление, че тя все още се чувства пленница, макар да беше възвърнала свободата си.

Дариъс се беше изкушавал да прати Тормент напред, за да съобщи на родителите й, че са я спасили, но реши да не избързва. По време на пътуването можеха да се случат много неща, а и имаше нужда от Тормент, за да управлява конете, докато той пазеше жената. Заради заплахата от страна на хора, лесъри и симпати оръжията и на двама им