Единственият оцелял

Внезапно Роуз се препъна, но запази равновесие. Спря се, олюлявайки се.

— Добре ли си? — попита Джо разтревожено.

— Да, добре съм, ще се оправя — каза тя, но гласът й беше немощен и още се олюляваше.

— Да не би куршумът да те е улучил? — настоя Джо, докато Марк и Джошуа се събраха около тях.

— Само съм се натъртила.

— Роуз!

— Добре съм, Джо. Уморих се от тичането по тези стълби. Сигурно не съм във форма.

Джошуа говореше тихо по клетъчния телефон.

— Да тръгваме — каза Роуз. — Хайде, хайде, да тръгваме. Хеликоптерът вече отминаваше имението.

Марк отново тръгна начело и Роуз ги последва с възобновена енергия. Втурнаха се под покрива на сводеста лоджия и се озоваха до задната стена, където вече нямаше опасност да бъдат забелязани от пилотите на хеликоптера.

Докато се движеха в индианска нишка покрай стената на голямата къща по пътека, която се извиваше през малка горичка от тропически дървета, внезапно бяха осветени от яркия лъч на джобно фенерче. Препречвайки пътя им, някакъв човек — очевидно пазач, извика:

— Хей, мътните го взели, кои сте…

Без да се колебае, Марк продължи да върви. Непознатият все още говореше, когато Марк се сблъска с него. Двамата мъже изстенаха от удара.

Фенерчето полетя към стъблото на едно дърво, падна на пътеката и се завъртя, при което сенките се разпръснаха като глутница кучета, обикалящи жертвата си.

Марк извъртя слисания пазач, приложи му хватката „ключ“, изблъска го от пътеката, и го удари така силно в стената на къщата, че прозорците изкънтяха.

Джошуа грабна фенерчето и го насочи към човека. Джо видя, че пътят им е бил препречен от затлъстял пазач на около петдесет и пет години. Марк коленичи върху него и притисна главата му надолу, за да не може да ги види и опише по-късно.

— Не е въоръжен — обърна се към Джошуа.

— Мръсници! — сопна се униформеният.

— Има ли кобур на глезена? — попита Джошуа.

— Не.

Пазачът каза:

— Глупавите собственици са пацифисти или нещо подобно. Нямат оръжие, не разрешават и на мен да нося пистолет. Ето го резултатът!

— Няма да те нараним — каза Марк, като го дръпна назад и го принуди да седне с гръб към стъблото на дървото.

— Не се страхувам от вас — каза пазачът, но гласът му звучеше уплашено.

— Има ли наоколо кучета? — попита го Джо.

— Навсякъде! Добермани!

— Лъже — каза уверено Марк.

Дори Джо разбра, че пазачът блъфира. Джошуа му подаде фенера и каза:

— Дръж го насочен към земята. След това извади белезници от раницата си. Марк закопча ръцете на пазача зад дървото.

— Ченгетата вече идват насам — злорадо каза униформеният.

— И без съмнение яздят добермани — отвърна Марк.

— Мръсник — каза пазачът.

От раницата Марк извади стегнато навит бинт.

— Захапи това — каза на пазача.

— Захапи ми оная работа! — тросна се онзи, но се подчини.

Джошуа нави три пъти бинта около главата му и около устата му и здраво го стегна.

От колана на пазача Марк откачи нещо, което приличаше на устройство за дистанционно управление.

— Това отваря ли портата към улицата?

През бинта пазачът измърмори нещо неразбираемо. Джошуа каза на пазача:

— Спокойно, мой човек. Не разранявай китките си. Ние не сме крадци. Наистина не сме.

Марк се намеси:

— Когато се отдалечим на половин час път, ще се обадим на ченгетата да те освободят.

— По-добре си вземи куче — посъветва го Джошуа.

Марк взе фенерчето и ги поведе към предната част на къщата.

Които и да бяха тези хора, Джо беше доволен, че бяха на негова страна.

Имението обхващаше най-малко три акра. Огромната къща се намираше на шейсет метра от стената откъм улицата. В центъра на градината имаше мраморен фонтан, който бе заобиколен от плитък басейн.

— Ние ще чакаме тук — каза Марк, като ги поведе към фонтаните.

Роуз седна на ръба на басейна, същото направиха Джо и Марк.

Джошуа взе устройството за дистанционно управление и тръгна по пътеката към входната порта, говорейки по клетъчния си телефон.

Горещият вятър Санта Ана преследваше като хрътка изсъхналите листа по асфалтираната алея.

— Откъде знаете за мен? — попита Роуз.

— Когато в начинание като нашето са инвестирани милиарди долари — каза Марк, — не отнема много време, за да се постигне успех. Освен това сме се специализирали в технологиите за обработка на данни.

— Какво начинание? — попита Джо.

— По-късно ще ти обясним, Джо — обеща Роуз. — Продължавай, Марк.

— Разполагаме със средства, с които да наблюдаваме всички обещаващи изследвания във всяка област по целия свят, които евентуално да ни отведат до това, което очакваме.

— Може би е така — каза Роуз, — но вие се занимавате с това от две години, докато по-голямата част от моята работа през последните седем години се извършваше при най-строга секретност.

— Доктор Тъкър, наблюдаваме ви отдавна. Направи ни впечатление, че докато сте навършили трийсет и седем години, сте били многообещаващ учен с гениални постижения, сетне сякаш внезапно сте преустановили работа. Само от време на време в научните списания са се появявали ваши публикации. Били сте като Ниагарски водопад от идеи, който ненадейно е пресъхнал.

— И какво ви говори това?