Читаем Едно полностью

— Ние смятаме, че светът, макар и много бавно, се променя и ще ни позволи да опитаме това — каза аз.

Какво ли бяхме дошли да научим от тях, чудех се аз. Че Те са Ние? Че американците са руснаци са китайци са африканци са араби са азиатци са скандинавци са индианци? Че различни изрази на един и същ дух тръгват от различните избори, различни разклонения по безкрайната рисунка на живота в пространство-времето?

Нощта напредваше, както бяхме потънали в разговори за това какво ни харесва и какво не в двете суперсили, които имат толкова голяма власт над живота ни. Минаваше полунощ и ние продължавахме да седим заедно като стари приятели. Имахме чувство, че сме обичали цял живот тези двамата.

Колко различно беше, след като се опознахме! След тази вечер ние повече не бихме направили избора да открием война срещу Татяна и Иван Кирилови, то щеше да бъде все едно да бомбардираме себе си. Когато от силуети от Империята на злото те се превърнаха в живи и равни на нас човешки същества, в хора, които се мъчат не по-малко от нас да придадат смисъл на света, какъвто и страх да бяхме изпитвали от тях, сега той бе изчезнал. За четирима ни мелницата бе спряла.

— Ние тук, в Съветския съюз, имаме една история за вълка и танцуващия заек — каза Иван, като се надигна, за да изиграе баснята пред нас.

— Шшшшт! — Татяна вдигна ръце да замълчи. — Чуй!

Той я погледна разтревожено.

Мракът навън бе започнал да стене — бавно и дълбоко, сякаш целият град изпитваше болка.

Завиха сирени, стотици сирени извисиха глас във виещи децибели, от които стъклата на прозорците задрънчаха.

Татяна скочи, очите й се разшириха като чинии.

— Ваня! — извика тя. — Американците! Изтичахме до прозорците. Светлини проблясваха навсякъде из града.

— Това не може да е реално! — каза Лесли.

— Но то е реално! — каза Иван. Той се обърна към нас и разпери ръце в безпомощна мъка. После изтича до дрешника, измъкна от там два сака и подаде единия на жена си. Тя грабна Петрушка от дивана и още сънена я напъха в единия сак, после двамата изтичаха, като оставиха вратата отворена зад себе си.

След миг Иван се върна и ни погледна невярващо.

— Какво чакате? — извика той. — Имаме само пет минути! Идвайте!

Четиримата се спуснахме тичешком по двата етажа стълби и се озовахме в хаоса на улицата — маса ужасени хора, хукнали към метрото. Родители с бебета на ръце, дечица, вкопчени в палтата им, за да не се изгубят, старци, които се мъчеха да се движат с тълпата. Някои бяха ужасени и се блъскаха, крещяха, други вървяха тихо, съзнаващи, че е безполезно.

Както тълпата минаваше през нас, Иван забеляза това, прегърна през рамо Татяна и се дръпнаха настрани от отчаяната река. Той бе останал без дъх.

— Вие… вие, Ричард и Лесли — каза той, като се бореше със сълзите си, без гняв, без ненавист към нас.

— Вие сте единствените, които могат да се измъкнат.

— Той спря, за да си поеме дъх, разтърси глава. — Вие не идвате с нас. Вие отивате… там, откъдето сте дошли. — Той кимна, успя да се усмихне някак. — Върнете се във вашия свят и им разкажете. Разкажете им какво е това! Не допускайте това да се случи и с вас…

После тълпата ги отнесе.

С Лесли стояхме в безпомощно отчаяние на тази улица в Москва, наблюдавахме как кошмарът се сбъдва, без да ни е грижа дали ще се измъкнем, не ни интересуваше дали ще живеем или ще умрем. „Защо да разкажа на нашия свят?, помислих си аз. Не че вашият свят не знаеше, Иван, той знаеше и въпреки това се уби. И ще бъде ли по-различен нашият свят?“

Тогава светът забуча, разтърси се и се разтопи във водата, която прелиташе покрай корпуса на хидроплана. Дълго след излитането Лесли стискаше здраво лоста и дълго време никой не произнесе нито дума.


Защо? — извиках аз. — Какво тъй дяволски прекрасно има в масовото убийство, че никой в цялата история на света не е открил досега някакво по-умно разрешение на проблема, освен да убиваш всеки, който не е съгласен с теб? Дали това е границата на човешкия интелект? Нима сме още неандерталци? Бог уплашен, Бог убива! Това ли е… Не мога да повярвам, че всеки човек вечно е толкова… глупав! Че никой никога не е…

Чувството на безсилие не може да си довършва изреченията. Погледнах Лесли — сълзи се спускаха по лицето й. Това, което мен ме довеждаше до силен гняв, нея я довеждаше до дълбока мъка.

— Татяна… — проговори тя тъй смазана, сякаш бе дочакала бомбите. — Иван… Колко мили, забавни, приятни… И Петрушка… О, Господи! — Тя избухна в ридания.

Аз поех управлението, хванах ръката й. Колко ми се искаше Пай да е тук! Какво ли би казала тя за нашия гняв и нашите сълзи?

„По дяволите, помислих си аз, при всичко прекрасно, което можем да бъдем, при цялото величие, което толкова много хора вече са постигали, трябва ли да слизаме в най-низката кал на земята само с едно натискане на бутона, което ще сложи край на светлината? Няма ли поне един човек в цялата рисунка, който да е достигнал до нещо по-добро отколкото да…“

Дали чух или си въобразих, че съм чул?

Перейти на страницу:

Похожие книги

Епитимья
Епитимья

На заснеженных улицах рождественнского Чикаго юные герои романа "Епитимья" по сходной цене предлагают профессиональные ласки почтенным отцам семейств. С поистине диккенсовским мягким юмором рисует автор этих трогательно-порочных мальчишек и девчонок. Они и не подозревают, какая страшная участь их ждет, когда доверчиво садятся в машину станного субъекта по имени Дуайт Моррис. А этот безумец давно вынес приговор: дети городских окраин должны принять наказание свыше, епитимью, за его немложившуюся жизнь. Так пусть они сгорят в очистительном огне!Неужели удастся дьявольский план? Или, как часто бывает под Рождество, победу одержат силы добра в лице служителя Бога? Лишь последние страницы увлекательнейшего повествования дадут ответ на эти вопросы.

Жорж Куртелин , Матвей Дмитриевич Балашов , Рик Р Рид , Рик Р. Рид

Фантастика / Детективы / Проза / Классическая проза / Фантастика: прочее / Маньяки / Проза прочее