Едно

— Това не може да бъде смърт! — казах аз. — В книгите се казва, че когато умираме, се появява един тунел, и светлина, и цялото онова невероятно чувство на любов, и хора, които ни посрещат… Ако сме имали нещастието да умрем, при това двамата едновременно, не ти ли се струва, че те щяха да намерят начин да ни посрещнат навреме?

— Може би в книгите грешат?

Започнахме да се спускаме в мълчание, изпаднали в потиснато настроение. Как е възможно радостта и всички обещания на живота ни да свършат така внезапно?

— Ти чувстваш ли се умрял? — попита ме тя.

— Не.

— И аз също.

Полетяхме ниско над успоредните канали, като оглеждахме за коралови рифове или плаващи дънери преди да се приземим. Дори и да си мъртъв, не ти се ще да разбиеш самолета си, кацайки на някоя скала.

— Ама че тъп начин да свършиш живота си! — каза Лесли. — Дори не знаем какво се е случило, дори не знаем как сме умрели!

— Ами златистата светлина, Лесли, ами разтърсващата вълна? Дали пък не е било ядрена…? Дали не сме първите хора, загинали в Третата световна война?

Тя се замисли над това.

— Едва ли. Тя не връхлиташе върху нас, а отминаваше. И щяхме да усетим нещо.

Летяхме в мълчание. Тъжни. Много тъжни.

— Не е честно! — възкликна Лесли. — Животът тъкмо беше започнал да става красив! Толкова усилия бяхме положили, толкова проблеми имахме да преодоляваме… а добрите ни времена едва бяха започнали.

Аз въздъхнах.

— Е, ако сме умрели, то поне сме умрели заедно. Поне в това плановете ни се сбъднаха.

— Нали се смяташе, че животът ни трябва да премине като на лента пред очите ни — каза тя. — На теб твоят живот извъртя ли ти се пред очите?

— Не още — отвърнах аз. — А твоят?

— Не. А те казваха още, че и всичко ставало мрак. Това също не е вярно!

— Как може толкова много книги да грешат, как може ние толкова да грешим? — попитах аз. — Спомняш ли си нашите опити нощем с изживявания „извън тялото“? Сигурно такова е и умирането — също както в тях, само дето продължаваме нататък — и на сутринта не се връщаме.

Винаги съм смятал, че умирането носи някакъв смисъл, че то би било творческа рационална възможност за ново осмисляне, приятно освобождаване от ограниченията на материята, едно приключение отвъд стените на строгите предразсъдъци. Нищо не ни бе предупредило, че смъртта може да представлява полет над безбрежен океан с цвят като на пощенска картичка.

Поне можехме да кацнем. Нямаше никакви скали, нито морски водорасли, нито рибни пасажи. Водата бе спокойна и бистра, ветрецът надипляше повърхността в съвсем леки вълнички.

Лесли посочи две блестящи пътеки.

— Тези двете изглеждат като приятели — каза тя. — Все заедно.

— Може и да са писти — казах аз. — Най-добре да кацнем на тях — точно тук, където двете се сливат, как мислиш? Готова ли си за кацане?

— Мисля, че да — отговори тя. Погледнах през страничните прозорци и повторно проверих колесника.

— Ляв главен прибран — казах аз, — носов — прибран, десен главен прибран — колесникът прибран за водно кацане, клапите спуснати…

Влязохме в последен завой и морето се надигна с приятно бавно движение да ни посрещне. Една дълга минута се носихме на сантиметри над повърхността и отблясъците от водата обсипваха белия корпус на самолета.

Хидропланът се докосна до вълничките и се превърна в състезателна лодка, полетяла в облак водни пръски. Мъркането на двигателя потъна в шума на водата, когато дръпнах ръчката и забавихме ход.

Тогава водата изчезна, а заедно с нея изчезна и самолетът. Около нас неясно се виждаха върхове на покриви, редиците червени керемиди и палмови дървета, а право пред нас беше стената на сграда с големи прозорци.

— ВНИМАВАЙ!

В следващия миг ние се озовахме вътре в тази сграда, зашеметени, но невредими. Намирахме се в дълъг коридор. Притеглих Лесли и я прегърнах.

— Наред ли си? — попитахме се двамата едновременно, останали без дъх.

— Да! — отговорихме си ние. — Нито драскотина! А ти? Да!

Стъклото на прозореца в дъното на коридора не беше се счупило, нито пък в стената, през която бяхме влетяли, имаше дупка. Из сградата не се виждаше жива душа, не се чуваше ни звук.

— Какво по дяволите става?! — избухнах аз, вбесен, че нищо не разбирам.

— Ричи — каза тя тихо, разтворила широко очи от удивление, — това място ми изглежда познато. Ние сме били тук и по-рано!

Огледах се наоколо. Коридор с много врати, тухлено-червени пътеки, палми в саксии, а точно пред нас — вратата на асансьор. Прозорецът в дъното на коридора гледаше към огряни от слънцето керемидени покриви, отвъд тях — невисоки, позлатени хълмове, синьо пладне, потънало в мараня.

— Това трябва да е… изглежда като хотел. Но не си спомням никакъв хотел…

Разнесе се тихо прозвънване и над вратата на асансьора светна зелена стрелка.

Гледахме как вратите с грохот се отвориха. Вътре стояха двама души: строен, слаб мъж и красива жена, облечена с избеляла синя риза, яке тип моряшка куртка, джинси и маслинено-зелена барета.