Едно

Стените край него се разтърсиха и се разлетяха на парчета. Моторът на Мърморко оживя, изпърпори. Индикаторите на приборите леко помръднаха.

Той пое дълбоко дъх, задържа го, вените на врата му пулсираха, беше стиснал силно челюсти, напрегнал всички сили, за да промени това, което бе приел за истина. Той отказваше да повярва, че сме катастрофирали. Въпреки всички видими доказателства, той отхвърли моята смърт.

— Ричи! — извиках аз. — Това е истина! Моля те, повярвай! Ние все така можем да летим!

И тогава лостът се отмести, моторът изрева и набра обороти, пяна полетя под нас.

Велико беше да го видя пак! Той отвори очи в секундата, когато Мърморко се откъсна от вълните.

И най-после чух гласа му в един свят, който отново беше общ за двама ни.

— Лесли! Ти се върна! Ние сме заедно!

— Ричи, любими мой! — извиках аз. — Ти успя да го направиш, обичам те, ТИ УСПЯ!

Сигурният начин да паднеш на носа си, когато управляваш самолет, е да дръпнеш лоста назад след излитането и да го задържиш така. Но ние толкова бяхме погълнати от радостта на възкресението, че дори да бяха паднали крилата на Мърморко, пак щяхме да излетим като ракета. Аз я бях прегърнал и усещах ръцете й да ме обвиват, докато се издигахме нагоре.

— Лесли! — възкликнах аз. — Не сънувам! Ти не си умряла!

Тя не бе загинала тя не бе погребана на склона, тя е с мен, сияеща като слънчев изгрев. Съновидението не беше сега, то бе през онези месеци, когато смятах, че тя е умряла, месеци на скръб, сам в онова алтернативно време.

— Без теб беше… — казах аз. — Светът бе спрял. Нищо нямаше значение за мен! — Докоснах лицето й. — Къде беше ти?

Тя се засмя през сълзи.

— Бях с теб! — отговори тя. — Когато потъвахме, аз те видях под водата. Видях как изваждаш тялото ми от самолета. Помислих, че си се върнал за якето си и просто не можех да повярвам, когато видях какво всъщност беше! Бях точно там, при теб, но ти не можеше да ме видиш, ти виждаше само тялото ми!

Тя е била с мен.

След всичко, което бяхме научили заедно, какво ме бе накарало внезапно да го забравя и да приема привидностите за реалност? Първата ми дума при нейната смърт беше НЕ! Една дума, една мигновена истина. Защо не я повярвах? Колко различно щеше да бъде, ако бях отхвърлил заблудата веднага, а не толкова по-късно!

— Аз можех да ти помогна — казах й, — ако бях продължил да вярвам, че това, което знам, е истина. Тя поклати глава.

— Чудо щеше да е, ако съзнанието ти не бе приело за реалност това, което ти видя — катастрофата. А после скръбта те обгради като стена. Не можех да премина през нея. Ако бях реагирала по-бързо, може би щях да успея…

— Дявол да ме вземе! Такъв страхотен тест, а аз да се проваля!

— Ти не се провали! — Тя пак ме прегърна. — Беше чудесен! Въпреки всичко, което видя през това време, ти успя да натиснеш лоста на Мърморко, успя сам да измъкнеш и двама ни от този свят, не разбра ли? Ти успя!

В онзи ужасен свят на нейната смърт бях започнал толкова бързо да забравям звука на гласа й, вида й, че сега сякаш срещах съвсем отново любовта.

— Толкова неща имам да ти разказвам! — каза тя.

— Знам, че беше само около един час, но толкова много…

— Един час ли? Това бяха цели месеци, Уки! Три месеца и една седмица!

— Не, Ричи, най-много час и половина! — Тя ме изгледа озадачена. — Аз си отидох точно посред…

— Дъхът й спря, очите й заблестяха. — О, Ричард, аз срещнах Рони! Беше сякаш той никога не е умирал, съвсем същият си беше. И скъпия Хай също! Хай ме посрещна пръв, той ми каза, че всичко е наред, че ти и аз ще бъдем скоро заедно, въпреки всичко. И веднага след катастрофата беше тази красива светлина, също като в твоите книги за смъртта…

Случвало се е да отида до града на покупки и като се върна в къщи, ни е трябвало цял час, за да си разкажем всичко, което се е случило, докато сме били разделени. А след това последно пътуване — един час в нейните възприятия, три месеца, според моите — колко ли време ще ни е нужно, за да споделим всичко?

— Това е най-прекрасното място, Ричи! — каза тя.

— Ако не беше заради теб, аз никога нямаше да се върна! — Тя се замисли за миг. — Кажи ми, по-различно ли щеше да е за теб, ако знаеше, че съм добре, че съм щастлива, че съм с хората, които обичам?

— Ако знаех, че си невредима и щастлива, да — отговорих аз. — Така ми се струва. Тогава щях да смятам това за… нещо като преселване, все едно, че ти си заминала напред, отишла си в нашия нов град, в нашия нов дом, за да опознаеш правилата, улиците и хората, докато аз довърша тук нашата работа. И това щеше донякъде да ми помогне. Но това не беше преселване. Без никаква поща, никакъв телефон, никакъв начин да научиш нещо за другия!

— Ако не беше твоята скръб — каза тя, — струва ми се, че щяхме да успеем да разговаряме. Можехме да се срещаме в медитации, в сънища, но ти така се беше зазидал в скръбта…

— Случи ли се друг път, вече няма да забравям. Ще знам, че те има, все едно как. Но и ти също не забравяй! Тя кимна.