Фурията на Академа

Дорога пристъпи до нея и разсеяно я прегърна през рамото. Кайтай никога не би допуснала баща ѝ да я види как трепери, не и от една обикновена есенна суграшица, но въпреки това се сгуши до него, изказвайки безмълвна благодарност за топлината му. Тя го наблюдаваше как се взира надолу, чакайки вятъра да стихне, за да може да разгледа мястото, което алераните наричаха Восъчната гора.

Кайтай затвори очи, припомняйки си мястото. Мъртвите дървета бяха покрити с кроач – гъсто, лепкаво вещество, толкова слоесто, сякаш Единственият е залял гората с восъка на множество свещи. Кроачът покриваше всичко в долината, включително почвата и значителна част от склоновете. Тук-таме птици и животни залепваха в кроача и оставаха да лежат неподвижно, все още живи, докато не омекнеха и не се разтопяха като месо, сварено на слаб огън. Бледи същества с големината на диви кучета – полупрозрачни паякообразни многокраки твари – се спотайваха в кроача, почти невидими, докато други създания кръстосваха гората, безмълвни, чевръсти и странни.

Кайтай потрепери от този спомен, но прехапа устни, овладявайки се. Хвърли поглед към баща си, но той се престори, че не е забелязал нищо, и продължи да се взира надолу.

Народът ѝ нямаше спомени някога тази долина да е била пок­ривана със сняг. Дори и през зимата мястото беше топло, сякаш кроачът беше някакъв грамаден звяр и сгряваше въздуха с топлината на тялото си.

Ала сега Восъчната долина беше покрита с лед и плесен. Старите мъртви дървета бяха покрити с нещо кафяво и противно, наподобяващо смола. Земята беше замръзнала, макар че тук-таме се виждаха късове изгнил кроач. Няколко от дърветата бяха нападали. А насред гората лежеше куха могила, срутена и разложена, и от нея прииждаше такава смрад, че дори Кайтай и баща ѝ можеха да я усетят.

Дорога остана безмълвен още известно време, след което каза:

– Трябва да слезем. Да разберем какво се е случило.

– Аз го направих – каза Кайтай.

Баща ѝ се намръщи.

– Било е глупаво да вършиш това сама.

– От нас тримата тук кой най-често се е спускал долу и се е връщал жив?

Дорога изсумтя и погледна надолу към нея. В тъмните му очи имаше топлота и привързаност.

– Може и да си права. – Усмивката му изчезна, а вятърът и суг­рашицата отново скриха долината от погледите им. – Какво откри?

– Мъртви Пазители – отвърна тя. – Мъртъв кроач. Няма топ­лина. Няма движение. Пазителите са празни обвивки. Кроачът се разпада на прах при докосване. – Тя облиза устни. – И още нещо.

– Какво?

– Следи – отговори тя тихо. – Отдалечаващи се от оттатъшната страна. Водещи на запад.

Дорога изсумтя.

– Какви следи?

Кайтай поклати глава.

– Не са скорошни. Може да са маратски или алерански. Намерих множество мъртви Пазители по пътя. Сякаш са марширували и са умирали един по един.

– Тварта – промърмори Дорога. – Насочила се е към алераните.

Кайтай кимна с изражение на безпокойство.

Дорога я погледна и попита:

– Какво друго?

– Торбата му. Раницата, която момчето от равнината загуби във Восъчната гора по време на състезанието ни. Намерих я на пътя край последните от мъртвите паяци. Все още пазеше мириса му. После заваля дъжд. И изгубих следата.

Дорога се навъси.

– Ще разкажем това на господаря на долината Калдерон. Може да не значи нищо.

– А може и да значи. Аз ще отида – каза Кайтай.

– Не – отсече Дорога.

– Но, татко...

– Не – повтори той още по-твърдо.

– А ако то го търси?

Баща ѝ помълча малко, после отвърна:

– Твоят алеранец е умен. Бърз. Може да се грижи за себе си.

Кайтай се намръщи.

– Той е малък. И глупав. И досаден.

– Смел е. И самоотвержен.

– Слаб е. И дори не владее магията на своя народ.

– Той ти спаси живота – рече Дорога.

Кайтай се намръщи още повече.

– Да. Досаден е.

Дорога се усмихна.

– Дори и лъвовете започват живота си като палета.

– Можех да го разкъсам на две – изръмжа Кайтай.

– Засега сигурно можеш.

– Презирам го.

– Засега може би.

– Той нямаше право.

Дорога поклати глава.

– Колкото имаше право ти, толкова и той.

Кайтай скръсти ръце и каза:

– Мразя го.

– И затова искаш някой да го предупреди. Разбирам.

По бузите и шията на Кайтай плъзна червенина.

Баща ѝ се направи, че не е видял нищо.

– Станалото – станало – промърмори той. Обърна се към нея и сложи широката си ръка върху бузата ѝ. – Харесват ми очите му, когато те гледа. Като изумруди са. Или като млада трева.

Кайтай почувства, че се просълзява. Тя замижа и целуна ръката на баща си.

– Исках кон.

Дорога се разсмя гръмогласно.

– Майка ти искаше лъв. А получи лисица. Не съжаляваше.

– Иска ми се това да ми се размине.

Дорога я прегърна и се обърна към Уокър.

– Не може. Трябва да стоиш на стража.

– Не искам.

– Така е прието при нашия народ – каза Дорога.

– Не искам.

– Упорито кутре. Ще останеш тук, докато ти дойде акъл в главата.

– Не съм кутре, татко.

– Но се държиш точно като кутре. Ще останеш със сабот-ха.

Достигнаха до Уокър и Дорога с лекота я вдигна до средата на ремъка на седлото. Кайтай се качи върху широкия гръб на гарганта.

– Но, татко...