Читаем Гай-джин полностью

— На връщане можете да минете край хиподрума, ако искате.

— О, това ще е чудесно, благодаря ви.

— Вашият английски е просто великолепен, г-це Анжелик, а акцентът ви — възхитителен. В Англия ли сте учили?

— La8, г-н Кентърбъри — засмя се тя и гореща вълна го заля, кожата и красотата й го въодушевяваха. — Никога не съм била във вашата страна. Леля ми Ема и чичо Мишел отгледаха мен и по-малкия ми брат. Тя е англичанка и отказва да научи френски. Беше ни като майка. — По лицето й премина сянка. — Това стана, след като мама умря при раждането на брат ми и баща ми замина за Азия.

О, съжалявам.

— Беше преди много време, господине, и аз мисля за скъпата ми леля Ема като за мама. — Конят й опъна поводите. Тя ги оправи машинално. — Бях много щастлива.

— Това ли е първото ви посещение в Азия? — попита Кентърбъри, макар че знаеше отговора и още доста неща; искаше тя да продължи да говори. Откъслечната информация за нея, клюките, слуховете бързо бяха плъзнали от човек на човек.

— Да. — Усмивката отново огря цялото му същество. — Баща ми е търговец във вашата колония Хонконг. Ще му погостувам за сезона. Приятел е на г-н Сьоратар и любезно ми уреди това посещение. Може би го познавате. Ги Ришо, от фирмата „Братя Ришо“.

— Разбира се, фин джентълмен — отговори той учтиво; не го бе срещал, познаваше го само от това, което другите говореха за него: че Ги Ришо е донжуан, второстепенен чужденец без значение, който е там от няколко години и едва скърпва двата края. — Ние всички имаме честта, че ни посетихте. Може би мога да дам вечеря във ваша чест в Клуба?

— Благодаря ви, ще попитам моя домакин, г-н Сьоратар. — Анжелик видя, че пред тях Струан погледна назад и му махна весело. — Г-н Струан беше много любезен да ме придружи тук.

— Наистина ли? — „Сякаш не знаем“, помисли си Кентърбъри и й се зачуди; как ли може човек да хване, да задържи и да си позволи такова съкровище; зачуди се на блестящия млад Струан, който явно можеше да си го позволи, зачуди се също и на слуховете, че отново се развихря борба за превъзходство между компания Струан и техния главен търговски конкурент „Брок и синове“, нещо, свързано с Американската гражданска война, която бе започнала миналата година. Жътвата щеше да бъде богата, нищо общо нямаше тази война с търговската война и двете страни вече се нахвърляха една срещу друга като побъркани, Югът не бе просто един фитил за Севера…

— Анжелик, гледай! — Струан задържа коня си и посочи с ръка на стотина ярда пред тях.

В подножието на малкото възвишение се простираше главният път. Те се приближиха до него.

— Никога не съм мислил, че Токайдо е толкова голям и толкова претъпкан — рече Филип Тайърър.

Имаше само няколко конници, иначе всички вървяха пеша.

— Но… но къде са им каретите или двуколките, или каруците? И най-вече — избухна тя — къде са просяците?

Струан се засмя.

— Лесна работа, Анжелик, както почти всичко друго тук, те са забранени. — Той наперено накриви цилиндъра си. — Никакви превозни средства на колела не са разрешени в Япония. Заповед на шогуна. Абсолютно никакви!

— Но защо?

— Това е сигурен начин да се държи останалото население в подчинение, нали?

— Да, наистина — Кентърбъри се засмя язвително, после пое към пътя. — И като добавим, че всеки техен Том, Дик или Мери, висш или низш, трябва да носи документи за пътуване, разрешение за пътуване, дори за напускане на собственото си село; изискването важи еднакво за принцове и за бедняци. И, забележете, самураите са единствените в цяла Япония, които могат да носят оръжие.

— Но как е възможно страната да функционира без истински дилижанси и железопътни линии? — Тайърър беше объркан.

— Тя работи по японски — каза му Кентърбъри. — Никога не забравяйте, че японците вършат всичко само по един-единствен начин. Техният собствен начин. Японците не приличат на никой друг, със сигурност не са като китайците, а, г-н Струан?

— Наистина не са.

— Никакви превозни средства на колела, госпожице. Така всичко, всички стоки, храна, риба, месо, строителни доставки, всеки чувал ориз, цепеница дърво, бала дрехи, кутия чай, буре с барут — всеки мъж, жена или дете, които могат да си го позволят — трябва да се пренася на нечий гръб или да се превози с лодка, което означава по море, защото те нямат никакви плавателни реки или поне така ни казват, само хиляди потоци.

— Ами колонията? Превозните средства на колела са разрешени там, г-н Кентърбъри.

— Да, наистина, госпожице, ние имаме всички превозни средства, които искаме, въпреки техните шибани власти… Извинете, госпожице — побърза смутено да добави той. — Не сме свикнали с дами в Азия. Както казах, японските власти, те се наричат Бакуфу — нещо като нашите граждански служби, — спориха за това години наред, докато посланикът им каза да си е… ами, да зарежат тая работа, защото колонията си е наша колония! Що се отнася до просяците, те също са забранени.

Тя поклати глава и перото върху шапката й весело затанцува.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Аквитанская львица
Аквитанская львица

Новый исторический роман Дмитрия Агалакова посвящен самой известной и блистательной королеве западноевропейского Средневековья — Алиеноре Аквитанской. Вся жизнь этой королевы — одно большое приключение. Благодаря пылкому нраву и двум замужествам она умудрилась дать наследников и французской, и английской короне. Ее сыном был легендарный король Англии Ричард Львиное Сердце, а правнуком — самый почитаемый король Франции, Людовик Святой.Роман охватывает ранний и самый яркий период жизни Алиеноры, когда она была женой короля Франции Людовика Седьмого. Именно этой супружеской паре принадлежит инициатива Второго крестового похода, в котором Алиенора принимала участие вместе с мужем. Политические авантюры, посещение крестоносцами столицы мира Константинополя, поход в Святую землю за Гробом Господним, битвы с сарацинами и самый скандальный любовный роман, взволновавший Средневековье, раскроют для читателя образ «аквитанской львицы» на фоне великих событий XII века, разворачивающихся на обширной территории от Англии до Палестины.

Дмитрий Валентинович Агалаков

Проза / Историческая проза