Читаем Гай-джин полностью

Той почти се спъна в сър Уилям, спрял се на най-горното стъпало, докато адмиралът и Марлоу го поздравиха учтиво, като пренебрегнаха Тайърър. „По дяволите — помисли си Филип, — съсредоточи се, та вие сте равни по задължение с Марлоу, нали и двамата сте на разположение на началството! Внимавай, включи се в сцената. Дребният Уили Уинки от вчера е като котка в гнездо на оси.“

— Добро утро, сър Уилям, добре дошли на борда.

— Благодаря. Добро да е и за вас, адмирал Кетърър — сър Уилям свали шапката си, както и Тайърър, рединготите им се издуваха от бриза. — Дайте заповед за отплаване, моля. Другите посланици са на френския флагман.

— Добре. — Адмиралът тръгна към Марлоу. Марлоу веднага му отдаде чест, после отиде до капитана на открития мостик до комина и главната мачта. Капитанът отдаде чест:

— Комплименти, г-н адмирал.

— Тръгнете за Йедо!

Командите потекоха бързо надолу, матросите отдадоха чест, на секундата веригата на котвата заскърца на борда. В тясното котелно три палуби по-надолу, група огняри, голи до кръста, хвърляха с лопатите въглища в пещите, кашляха и храчеха във въздуха, наситен с въглищен прах. От другата страна в моторното главният инженер включи „половин напред“ и огромните мотори завъртяха вала на витлото.

Беше корабът на Нейно величество „Еразъм“, построен в Четхам преди осем години, тримачтова, витлова дървена фрегата-кръстосвач с един комин, с вместимост 3200 тона, с 35 оръдия, обслужвана от 350 офицери и матроси, на долните палуби работеха 90-те огняри и персоналът в инженерното отделение. Днес всички корабни платна бяха готови за отплаването.

— Приятен ден, адмирале — пожела сър Уилям.

Те бяха на квартердека, както и Филип Тайърър и Марлоу, които се поздравиха мълчаливо и се въртяха един до друг.

— Засега е приятен — адмиралът се сопна, винаги се чувстваше неудобно край цивилни, в частност до някой като Сър Уилям, който му беше старши по ранг. — Моите каюти долу са на ваше разположение.

— Благодаря. — Морските чайки се гмуркаха и кряскаха край дирята, оставена от кораба. Сър Уилям се загледа в тях и се опита да се отърси от депресията си. — Благодаря, но по-добре да съм на палубата. Предполагам, че не познавате г-н Тайърър? Той е нашият нов стажант-преводач.

Адмиралът се запозна с Тайърър.

— Добре дошли на борда, г-н Тайърър, ние можем да ползваме тук само японските преводачи. Как е раната ви?

— Не е много лоша, сър, благодаря — отвърна Тайърър.

— Ама че идиотска работа — бледосините очи на адмирала огледаха морето и кораба, лицето му бе червендалесто и обрулено от вятъра, с груба челюст и с набръчкано кожно образование на врата над колосаната му яка. Той се вгледа в дима от комините, критично оцени цвета му, вдъхна мириса му, после изръмжа и изтръска няколко прашинки въглищен прах от безукорната си жилетка. — Да не би да липсва нещо?

— Не, сър Уилям. Въглищата, които получаваме тук, не могат да се сравнят с най-добрите шанхайски въглища, с добрите уелски въглища или с йоркширските. Твърде много шлака има в тях. Много са евтини, но рядко можем да ги намерим. Трябва да настоявате за увеличение на доставките, това е главният ни проблем сега.

Сър Уилям кимна уморено.

— Направих го, но, изглежда, нямат нищо свястно.

— Каквото и да докарат, все е отвратително. Не можем да използваме платната днес, не и с този насрещен вятър. Моторите са идеални за такъв вид плаване и за маневри близо до брега или за товарене. С най-опитните войници под платната, дори с чаен клипер, ще ни трябва пет пъти повече време, за да стигнем до Йедо, и няма да сме в пълна безопасност в морето. Много съжалявам.

Сър Уилям беше без настроение след поредната безсънна нощ и реагира мигновено на неучтивостта и глупостта на адмирала, който му говореше очевидни неща.

— Наистина ли? — попита раздразнено. — Няма значение, скоро ще имаме истински военноморски сили, никакви кораби с платна, а точно това, което ни трябва.

Тайърър скри усмивката си, когато адмиралът избухна, защото това беше тънък намек за военноморските офицери и пространните дискусии из лондонските вестници, които надълго и широко разнищваха бъдещата флота, която щеше да се командва от съответните офицери, облечени подобаващо.

— Няма да стане в близко бъдеще, не и при дълги курсове, блокади или военноморски битки — адмиралът почти изплю думите. — По никакъв начин няма да успеем да си носим всичките въглища, от които се нуждаем, от едно до друго пристанище. Трябва да плаваме и с вятъра, за да икономисаме горивото. Цивилните малко разбират от въпросите на флотата… — Разговорът му напомни за атаката на сегашното либерално правителство спрямо състоянието на военноморските сили и кръвното му се качи. — Междувременно, за да осигурят морски пътища и да запазят Империята от нападение, което е крайъгълният камък на правителствената политика, Кралските военноморски сили трябва да поддържат също два пъти повече кораби — дървени или железни, задвижвани с пара или с платна, — нещо, което другите флоти комбинират с най-големите и най-силните мотори, както и най-модерни оръдия.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Аквитанская львица
Аквитанская львица

Новый исторический роман Дмитрия Агалакова посвящен самой известной и блистательной королеве западноевропейского Средневековья — Алиеноре Аквитанской. Вся жизнь этой королевы — одно большое приключение. Благодаря пылкому нраву и двум замужествам она умудрилась дать наследников и французской, и английской короне. Ее сыном был легендарный король Англии Ричард Львиное Сердце, а правнуком — самый почитаемый король Франции, Людовик Святой.Роман охватывает ранний и самый яркий период жизни Алиеноры, когда она была женой короля Франции Людовика Седьмого. Именно этой супружеской паре принадлежит инициатива Второго крестового похода, в котором Алиенора принимала участие вместе с мужем. Политические авантюры, посещение крестоносцами столицы мира Константинополя, поход в Святую землю за Гробом Господним, битвы с сарацинами и самый скандальный любовный роман, взволновавший Средневековье, раскроют для читателя образ «аквитанской львицы» на фоне великих событий XII века, разворачивающихся на обширной территории от Англии до Палестины.

Дмитрий Валентинович Агалаков

Проза / Историческая проза