Гаснеща жарава

Но какво друго да очаквам. Заслужила съм си го. Децата, които играят на улицата… Поставила съм ги в опасност. Не мога да забравя това.

И, за пореден път, лицето на Уил изплува в съзнанието ми. Неговите пъстри очи, тъй бистри и нежни, когато ме гледат. Виждам го толкова ясно, че гърдите ми се свиват и ме залива ужасна, свирепа болка. Обзема ме копнеж по дълбокия му глас, който се разлива и ромоли в тялото ми. По начина, по който ме кара да се чувствам. А не както се чувствам сега. Като безполезно създание, заслужило презрение и подигравки.

7

— Е да видим какви свободни позиции имаме, какво ще кажеш?

Джабел трака по клавиатурата и се взира в монитора. Отношението й към мен определено се е поохладило и това не е плод на въображението ми. Както се очакваше, предполагам. Иронията е, че преди малко повече от месец тя ме канеше на всяко семейно събиране, което устройваше, обсипваше ме с храна и напитки и ме настаняваше да сядам между Корбин и Касиан — сина й и племенника й. По един или друг начин, тя щеше да се сдобие с огнедишащ дракон в семейството си. Винаги съм знаела, че това е целта й.

Стоя пред бюрото й и се опитвам да не нервнича. Слава богу, поне в момента не ме гледа. Винаги избягвам погледа й. Въпреки че дракитата хипнотизатори са неспособни да упражняват дарбите си върху своите събратя, аз все пак имам чувството, че може да надникне в ума ми, да прошепне нещо и да се опита да повлияе на постъпките ми.

От кабинета зад гърба й долита буботене на гласове. Сигурна съм, че е Северин. Вътре е със старейшините. Е, поне не ми се налага да го виждам. Или още по-лошо — да търпя забележки, че загубата на работата ми в библиотеката е най-малкото, което заслужавам.

— А, ето какво е останало.

Кимвам с глава, готова да си тръгна.

Тя грабва листче хартия и започва да драска по него с думите:

— В бригадата по изкормване винаги има места. Записвам те за понеделник, сряда и петък. Тогава уловът на риба и дивеч е най-голям. Ще им трябва допълнителна помощ.

Стомахът ми се обръща. Ще кормя дивеч? Сигурно съм издала някакъв звук, защото Джабел ме поглежда остро.

— Да не би да не ти приляга да одираш и изкормваш храната, която ни помага да оцеляваме?

Поклащам глава бавно и със сигурност неубедително.

— Не, но няма ли нещо друго?

Тя отново рязко извръща поглед към листчето хартия и се подписва с широка заврънкулка. Скъсва го от кочана и ми го подава.

— Носи го, когато се явиш на служба.

Взимам отрязъка и излизам от кабинета й. Чудя се дали изобщо трябваше да повдигам въпроса, че ми трябва ново назначение. Дали някой щеше да забележи, ако мина без такова за известно време?

Като изключим децата, които ме целят с топки по главата, всички останали успешно ме игнорират и се държат така сякаш съм невидима. Дори най-добрата ми приятелка ме избягва.

И докато слизам по стълбите, мярвам Лазур, която сякаш съм призовала с мислите си. Викам я по име и се втурвам да я догоня. Тя ме стрелва с бегъл поглед през рамо, преди отново да хукне напред.

Докато я настигна, вече съм задъхана.

— Лаз, моля те, почакай.

— Защо? — продължава да върви с бърза крачка, гледайки право пред себе си.

— Хайде, Лаз, мога да понеса много неща, но не и ти да ми се сърдиш.

— Сериозно? — синьо-черните й очи ме пронизват. — Не си личи, че има значение.

— Естествено, че за мен си от значение.

— Така ли? — и издава грозен звук. — Нима? Не мислех, че някой в този прайд е по-важен от твоя човек!

Спира. От бадемовите й очи струи ярост.

— Когато му се разкри, помисли ли изобщо за мен? Или за някого от нас?

Вглеждам се в лицето й и я умолявам:

— Лаз, не беше така. Уил е…

— Уил! — просъсква тя името му със стиснати юмруци. — Не съм си и помисляла, че ще ни предадеш заради някакъв човек. Докато те нямаше, толкова се безпокоях за теб! Дори когато Северин наложи глупавите си правила и вечерни часове и всеки започна да мърмори, че всичко се случва заради теб, аз им казвах, че грешат. Ти никога не би ни напуснала нарочно. Сигурна бях, че майка ти те е накарала. Похитила те е или нещо такова. Колко тъпа съм била! — клати тя глава, а косата й се мята около нея като потоци вода. — А през цялото време ти най-вероятно си се развличала и си се натискала с някакъв човек… с ловец!

— Лаз, моля те!

— Щеше ли изобщо да ми кажеш?

— Рано или късно щях!

Тя вдига ръцете си във въздуха, сякаш иска да ме отпъди от себе си.

— Съжалявам, Ясинда. Точно сега не ми се говори с теб — отсича и ме измерва с поглед от горе до долу. — Вече не те познавам.

Обръща ми гръб. Косата й, в която проблясват сини кичури, е цветно петно в гъстия като тебешир въздух. Изпращам я безпомощно с поглед и мярвам Мирам по-напред по пътя. Тя махва с ръка на Лаз, подканвайки я да дойде при нея. Задържам дъх. Не ми се вярва най-добрата ми приятелка да е решила да споделя компанията й. Но Лаз я настига и се отдалечават заедно.