Гаснеща жарава

Това последното все още кръжи около съзнанието ми, което отказва да го приеме. Всеки път, когато затворя очи, виждам искрящата му пурпурна кръв в тъмнината. Също като моята. Главата ме заболява, докато се опитвам да приема ужасната истина. Колкото и убедителни да бяха обясненията на Уил и макар все още да го обичам, фактът, че откраднатата от моите хора кръв тече във вените му, остава непроменен.

Касиан въздъхва бавно, когато напускаме очертанията на града.

— Е, това беше — казва мама, докато разстоянието между нас и Чапарал се увеличава.

Обръщам се и виждам, че се е загледала през задното стъкло. Оставя всичките си надежди за по-добро бъдеще в Чапарал. Отидохме там, за да започнем на чисто, далеч от прайда, а сега се връщаме пак обратно.

— Съжалявам, мамо — казвам, не само защото така трябва, а и защото наистина го мисля.

Мама клати глава, отваря уста да каже нещо, но се спира.

— Имаме проблем — обявява Касиан. Няколко коли пред нас са блокирали пътя и ни принуждават да спрем.

— Това са те — успявам да промълвя с изтръпнали устни, докато Касиан все повече се приближава към тях.

— Те? — пита мама. — Ловците ли?

Кимам отривисто. Ловците. Семейството на Уил.

Ослепителните светлини на фаровете пронизват мрака и осветяват лицето на Касиан. Очите му се стрелват към огледалото за обратно виждане и усещам, че се чуди дали да не обърне и да избяга в обратна посока. Но е прекалено късно — една кола потегля, за да препречи отстъплението ни, а пред нашата се появяват няколко силуета. Касиан натиска рязко спирачките и стисва здраво волана. Знам, че се бори с импулса си да ги прегази. Напрягам се да видя Уил сред тях, чувствам го, знам, че е някъде там.

Груби и заядливи гласове ни извикват да слезем от колата. Аз не помръдвам. Топлите ми пръсти парят върху голите ми крака — толкова силно съм притиснала длани към бедрата си сякаш се опитвам да бръкна в себе си и да стигна до своята същност на драки.

Някой удря с юмрук по капака и виждам очертанията на пистолет в мрака.

Касиан среща погледа ми и ми казва с очи това, което вече знам. Трябва да оцелеем. Дори това да означава да направим онова, на което нашият вид е способен. И защо не? Вече няма какви тайни да пазим.

Кимам, слизам от колата и заставам лице в лице с враговете ни.

Братовчедът на Уил — Зандър, пристъпва напред и завира самодоволното си лице в моето.

— Ти наистина ли си мислеше, че ще се измъкнеш?

Изгаряща болка прорязва гърдите ми, изпълвам се с гняв срещу тези чудовища и това, което ми струваха тази вечер. На гърлото ми засяда жарава, но нарочно не я потушавам, за да се настървя за това, което може би предстои.

Един ловец стоварва юмрук по задното стъкло и извиква на мама и Тамра:

— Слизайте от колата!

Мама излиза, опитвайки се да запази достойнство, и издърпва Тамра след себе си. Сестра ми е пребледняла още повече и диша хрипливо. Кехлибаренокафявите й очи — същите като моите — изглеждат замъглени, мътни и безцелно взрени в пространството. Разтваря устни, но от тях не излизат думи. Приближавам се към тях, за да помогна на мама да я придържа. Тамра е леденостудена, изобщо нямам усещане, че докосвам кожа, когато я пипам, а хладен мрамор.

Касиан застава лице в лице със Зандър, величествен като принц, какъвто си и беше. Светлината се отразява в моравочерните кичури на косата му. Облизвам устни и се чудя как мога да убедя Зандър, че не ме е видял да се разкривам.

— Какво искаш?

Братовчедът на Уил ме мушва с пръст.

— Ще започнем с теб, каквото и дяволско изчадие да си.

— Остави я — заповядва му Касиан.

Вниманието на Зандър се пренасочва към Касиан.

— А след това ще продължим с теб, здравеняко… и с това как падна от скалата заедно с Уил и нямаш дори драскотина.

— Къде е Уил? — изстрелвам аз. Трябва да знам.

Зандър сочи с палец към една от близките коли.

— Припадна на задната седалка.

Присвивам очи в мрака и забелязвам силует на задната седалка на една от колите. Уил! Толкова е близо, но все едно ни дели цял океан. Когато го видях за последен път, ми обеща да ме намери. Беше ранен, но в съзнание. Потръпвам, като си мисля какво ли би могло да е направило собственото му семейство, за да промени това.

— Има нужда от лекар — казвам.

— По-късно. След като се разправим с вас двамата.

— Виж — започва Касиан и застава пред мен, — не знам какво си мислиш…

— Мисля си, че трябва да си затваряш устата. Аз говоря!

Зандър го сграбчва за рамото. Голяма грешка.

Касиан изръмжава и кожата му започва да искри като въглен. Следва водовъртеж от движения, в резултат на които Зандър се озовава по гръб на земята, а изражението му е точно толкова ошашавено, колкото и на останалите шестима души край нас.

— Дръжте го! — изкрещява Зандър.

Другите се хвърлят вкупом върху Касиан. Изпищявам, когато зървам Касиан зад стената от хора, която го обгръща. Потръпвам, когато чувам звуците от стоварващи се върху тялото му юмруци. Тръгвам напред, решена да му помогна, но някой ме хваща.