Гаснеща жарава

Кимвам един-единствен път, за да го опровергая, защото ме боли. Не съм в състояние да кажа нещо повече.

— Това е лудост. Онова, което сме… — Което не сме. — Не можеш да отречеш, че…

Той скача от леглото гневно.

— Знаеш ли каква е разликата между нас, Ясинда? — пита рязко. За пръв път заговаря с различен, малко плашещ глас.

Бързо сядам в леглото, примигвайки срещу този яростен, непознат за мен Уил.

— Разликата е, че аз зная кой съм.

— Много добре зная коя съм! — наежвам се аз.

— Не. Ти знаеш какво си. Но още не си разбрала коя

си.

— Но имам достатъчно здрав разум, за да съм наясно, че не бих могла да живея щастливо до края на дните си с един ловец — някой, в чиито вени тече кръвта на избити дракита!

Закривам с ръка устата си, но е твърде късно — думите вече са изскочили сами.

Той спира, втренчен в мен със страховит неподвижен поглед.

Малко е да се каже, че се чувствам ужасно. Преди съм го уверявала, и то съвсем искрено, че кръвта му няма значение за мен. Няма никаква вина за това, което са му причинили, така че е крайно несправедливо да му го натяквам. Без кръвта на драки най-вероятно щеше да е мъртъв, а аз определено не бих искала подобно нещо. А и по онова време е бил просто едно хлапе. Болно, умиращо дете. Не е като да е избрал сам метода на лечението си. Как можах да му запратя този упрек в лицето?

— Точно това те тормози, нали?

Клатя глава, едва сдържайки напиращите сълзи.

— Смяташ, че има повече смисъл да се хванеш с някой драки принц като Касиан?

Дишането ми почти не се чува.

— Може би — прошепвам, без дори да съм сигурна какво точно казвам. Дори да имаше смисъл да се хващам с Касиан, той не е за мен. Никога не бих предала Тамра по този начин.

Уил кимва и отвръща с такъв непроницаем, безчувствен глас, че изстивам.

— Би било лесно просто да го приемеш. Разбирам. По-лесно, отколкото това тук… между нас — посочва себе си и мен.

Приближава се. Краката му опират в матрака. Ръката му се спуска, за да докосне лицето ми, пръстите му ме милват по бузата като перце. Устоявам на желанието да се облегна на ръката му, да се отдам на въздействието, което има върху мен.

— Само че никога няма да го обикнеш. Не и както обичаш мен. Редно или не, това е истината. И така ще бъде винаги.

Не може да е така. Няма да го допусна.

Поемам дъх разтреперана, извръщам лице от ръката му и поглеждам дигиталния часовник на нощното шкафче.

— Сега вече няма да заспя. Какво ще кажеш да тръгнем по-рано?

Той се засмива. Безрадостният му смях е нисък и плътен, кара ме да изтръпна.

— Добре. Върви си у дома. Бягай, Ясинда. Но това няма да промени нищо. Няма да ме забравиш.

Прав е. Но аз трябва да направя всичко възможно и да опитам.

21

— Спри тук — казвам му, хвърляйки поглед към притихналата гора, която ни заобикаля от всички страни. Доволна съм, че се намираме на достатъчно разстояние от територията на прайда. Достатъчно далеч, че да не рискуваме Нидия да ни разкрие. Или поне така се надявам.

Потърквам запотените си длани в мекия плат на долнището на анцуга, който съм облякла, и се взирам през опръсканото с кал предно стъкло на колата. Откакто напуснахме мотела, почти не сме си проговорили.

Няма и какво да си кажем. Въпреки това мълчанието ме убива. Сякаш е острие, което някой забива и завърта жестоко в сърцето ми. Мразя това. Мразя, че всичко трябва да свърши по този начин. Мразя факта, че изобщо трябва да свършва.

Уил гаси двигателя. Затварям очи и поглъщам чистия му леко мускусен аромат, чувам тихата му въздишка… запечатвам тези неща в съзнанието си, тъй като са последните, които ще свързвам с него.

— Ще се върна след седмица.

При тези думи се обръщам рязко и се втренчвам в него, отваряйки уста, за да му възразя.

— Не ми казвай „не“ — парира ме остро той. Не съм го чувала да говори с такъв тон. Не и на мен. Накланя се напред и стисва волана така здраво сякаш е способен да го огъне с голи ръце. — Ще видя какво мога да направя за приятелката ти. Какво мога да науча…

За миг не се сещам за кого говори. Приятелката ми? После схващам. Има предвид Мирам.

— Нали каза, че било безнадеждно?

Очите му се задържат върху моите. Светлината на утрото ми позволява да видя цвета им. Златистите, кафявите, зелените оттенъци.

— За теб бих направил всичко. Особено ако това значи, че ще те видя пак.

— По-добре не рискувай…

— Какво мислиш, че правя в момента, Ясинда?

Погледът му е впит изпитателно в мен и аз се чувствам глупаво. Естествено, че рискува живота си. Не съм единствената, която има да губи нещо. Да изгуби всичко.

— Все пак мисля, че го заслужаваш.

Думите му ме нараняват, карат ме да се чувствам като пораженец заради това, че съм се отказала от любовта ни. Но после се сещам за всичко, за всеки, когото съм подложила на риск. За живота на онези, които ще бъдат засегнати, ако сега избера Уил. А аз не бих могла да го направя. Тук не става дума само за мен.

— Една седмица — повтаря той и ме оставя да го осмисля.