Гаснеща жарава

Гласът й вече звучи по-уверено, не толкова нещастно. Такова облекчение е, че мама е оставила следа — като малък сал в бурно море. Нещо, на което да се опрем. Неподвижният поглед на Тамра се задържа върху мен.

— Кога тръгваме?

— Имам среща с Уил след три дни.

— Три дни — промърморва тя разочаровано. — И после трябва да намерим Мирам и да я доведем обратно тук, преди да започнем да търсим мама? Сериозно ли ще оставим мама да виси и да ни чака? Заради момиче, което дори не харесваме?

— Ами, още не знаем какво означава бележката на мама. Не знаем къде да отидем. А и мама сигурно знае, че може да не успеем да се измъкнем скоро. Тя няма да се откаже да ни чака.

Очите на Тамра се присвиват срещу мен.

— Значи, ще живееш с Касиан още три дни?

Упрекът й ме жегва. Сякаш е нещо, което правя умишлено. Нещо, което съм искала. За пръв път споменава името на Касиан. Повече от неловко е да си говорим за момчето, по което е хлътнала, откак се помни, и което по стечение на обстоятелствата сега е обвързано с мен.

Изведнъж се сещам за студения допир на резачите върху крилата ми. Споменът ме връхлита. Усещам страха сякаш отново съм там. На ешафода. Нима е забравила това?

Едно от ъгълчетата на устата й се извива нагоре:

— Сигурно ви е уютно.

— Не е… — навлажнявам устни. — Не е така.

Погледът й ме пронизва и аз подръпвам единия край на усукания чаршаф. Мисля си, че трябва да подбирам по-внимателно думите си. В очите й чета въпрос. А как е тогава?

— Той не е… ние не сме направили нищо… необратимо.

Тя извива устни.

— Така ли? Аз пък си мислех, че е нетърпелив да…

— Е, аз пък не съм.

Не горя от желание по друг, освен по Уил.

— Ясно.

Зная какво си мисли. Защо гласът й звучи леко саркастично. Спомня си мига, в който ни бе прекъснала. Близостта ни. Ръката на Касиан върху лицето ми. А дори не знае, че всъщност сме се целували. Цялата пламвам, чувствам се гузна.

Скръствам ръце пред гърдите.

— Спим в различни стаи и така ще продължи, докато с теб не се махнем оттук.

Тя извръща поглед и се взира през прозореца на спалнята, от който се вижда обраслата с бръшлян стена. Не е кой знае каква гледка.

— Как ще минем покрай караула?

Не съм мислила толкова надалеч. Бях твърде заета да се тревожа за това дали Тамра ще се съгласи да избяга с мен.

Тогава ме осенява.

— Ще го разсеем — промълвявам.

— Така ли? С какво?

— Не с какво, а с кого.

26

Смехът на Лазур се лее във въздуха като нежен камбанен звън. Тамра и аз чакаме нетърпеливо, далеч от чужди погледи, приклекнали ниско зад къщата на Нидия.

Изведнъж се възцарява тишина и ние се раздвижваме. И двете едновременно надникваме иззад ъгъла на къщата. Както си и мислехме, Лаз е сключила устни в целувка с петнайсетгодишния Реми. Момчето се е лепнало за нея като пощенска марка. Ръцете му стискат гърба й здраво, сякаш се страхува, че голямото момиче може да изчезне от обятията му.

Нарамили раниците, двете се промъкваме покрай тях и се шмугваме през портите. Хвърлям поглед през рамо. Лаз ни наблюдава с широко отворените си ясни очи и ни дава знак да побързаме, макар да зная, че й е тъжно.

Махвам й за сбогом и хуквам напред. Дъхът излиза от устните ми като горещи кълба дим. Всеки момент очаквам да чуя сирената. Или някое драки да ни погне и да ни залови.

В такъв случай мога да очаквам най-тежкото наказание. И то надали ще се изчерпва с подрязване на крилата. Гневът на Северин ще е още по-неудържим заради това, че съм отвела и Тамра… заради това, че съм им отнела техния следващ шейдър.

Прайдът — което ще рече и Северин — ще научи, че не съм изпълнила задълженията си, произтичащи от обвързването ми с Касиан. Корбин веднага ще побърза да го съобщи. Потръпвам и стрелвам с очи сестра ми.

Тя улавя погледа ми и ми отвръща с усмивка, докато прескачаме един паднал дънер в пълен синхрон. Чувството е приятно. Да бъдем заедно. Жалко само, че се събрахме заради това, че всичко се обърка.

Краката ни стъпват меко по влажната пръст. Крачим през живителни мъгли, лъкатушим между добре познатите ни дървета.

Изпреварвам Тамра, нетърпелива да оставя прайда зад гърба си, жадна да видя Уил.

Първо го усещам.

Още преди да изляза от гората, зная, че е там — по разпъването на кожата ми, по внезапната трепкаща топлина в гърлото ми.

И сетне го виждам.

Спирам, дишайки тежко, поглъщам го с очи. В погледа му се чете неприкрита изненада.

Явно си е мислил, че няма да дойда, а ето ме тук, застанала с издута раница, цялата горяща от нетърпение, лицето и очите ми му казват всичко, което има нужда да знае.

Не е ясно кой прави първата крачка. Изведнъж се хвърляме в обятията си, сключваме устни, разтапяме се един в друг. Ръцете ни се плъзгат по телата ни, сякаш наново опознават, припомнят си, искат да се уверят, че другият е от плът и кръв. Пръстите му се заплитат в къдриците ми, аз го целувам още по-силно, зъбите ми закачат устните му.

Той издава лек звук в устата ми, който ме изпълва с трепет, разнежва ме. Кара ме да забравя всичко останало. Мисля само за устните му, слети с моите.