Гаснеща жарава

Събуждам се от нечии тръпки — моите или на Уил, не съм сигурна. Сплели сме се в прегръдка. Трудно се разбира къде започва единият и къде свършва другият. Измъквам се от уюта на тялото му и отново събуждам пламъците в огнището, като издишвам само веднъж. Клекнала до огъня, обхождам с очи малкия ни бивак и забелязвам, че навън сме все още само Уил и аз.

Надигам се и отивам до колата, където намирам сестра ми заспала на задната седалка, с одеяло, дръпнато до брадичката й. Никаква следа от Касиан. Цветът на нощта е сиво-син. Скоро ще се зазори. Цялата нощ ли е прекарал другаде?

Смръщила вежди, поемам в посоката, в която го видях да изчезва. Гъстата гора незабавно ме поглъща. Но тя не ме плаши. Не се боя нито от това, че съм сама тук, нито от самата природа. Стъпките ми напредват по влажната горската пръст, покрита с килим от борови иглички. Под обувките ми пукат клончета и звукът от крачките ми придобива своеобразен ритъм.

Движа се, без да мисля, но посоката ми е определена, маршрутът е запечатан някъде в подсъзнанието ми. Тъка целенасочено нишката на пътя си през гъсто израслите дървета. Водена съм от усета си за Касиан. Той е някъде наблизо. Усещам това. Усещам самия него. В далечината се разнася глух тътен на гръмотевица.

Изпукването е едва доловимо. Около мен има толкова много шумове, че не му обръщам особено внимание. В гората има всякакви звуци.

Но после се чува отново.

Заслушвам се, без да спирам, накланяйки глава. Няколко клонки и паднали листа изхрущяват под нечия тежест. Не е дребно животинче. Не е катерица, прибягваща по тревата и между шубраците. Не е Касиан.

Кожата на тила ми настръхва. Спирам, затаила дъх, и оглеждам призрачните форми на дърветата около мен. След като изпускам задържания в дробовете ми въздух, се успокоявам и прикляквам ниско.

Долепям пръсти до земята, готова да се оттласна, да скоча, ако се наложи. Костите ми започват да се разтеглят, кожата ми се опъва, стреми се да изчезне и да отстъпи място на по-грубата ми плът на драки.

Звукът се усилва, вече се чува като тежки стъпки по шумата.

Оставам неподвижна, свита докрай, превръщам се в част от пейзажа, докато чакам.

Най-накрая забелязвам източника на този шум.

Величествен черен мечок стъпва тежко между две дървета. Лъщящата му муцуна души ниско до земята, сякаш си проправя път. Създанието вдига тъмната си, лъскава глава с щръкнали уши, ноздрите му се разширяват във въздуха, долавяйки миризмата ми.

Изпухтявайки, масивният мечок прави няколко нападателни стъпки в моя посока. Вдигам се на крака, издържам на погледа му, оставям го да усети звяра в мен… да разбере, че и аз съм създание като него, готово да отвърне на удара. Накланя глава, подготвяйки се да атакува. В един кратък, бездиханен миг погледите ни са впити един в друг. Адреналинът препуска в тялото ми.

Изведнъж долита друг шум. Касиан се втурва сред дърветата и светкавично се озовава до мен, извиквайки името ми. Сграбчва ръката ми. От гърдите му долита тътнещо ръмжене. Бегъл поглед към лицето му ми разкрива, че е почти преобразен. Вертикалните цепки на драконовските му очи потръпват от ярост. Първичната му сила ми дава енергия и увереност. Заставаме срещу мечока заедно, като обединен фронт.

Минава още един момент, в който звярът продължава да преценява размера ни. С едно изсумтяване плъзва встрани тъмните си интелигентни очи. Обръща се и продължава по пътя си в търсене на друг интересен обект. Виждайки го, че се отдалечава, започвам да дишам по-леко и едновременно с това се възхищавам на играта на мускулите му под дебелата козина. Изпитвам облекчение от това, че не ни се наложи да унищожим това красиво животно.

Устата ми се извива в усмивка, обръщам лице към Касиан. И точно тогава съзирам Уил. Застанал е на известно разстояние от нас и ни наблюдава с поглед, какъвто друг път не съм виждала. В него се чете съмнение. Болка. Изваяните му черти са стегнати от силните емоции.

Издърпвам ръката си от тази на Касиан и я плъзвам по бедрото си, сякаш мога да изтрия усещането от допира му.

— Уил… — и спирам точно преди да го попитам от колко време стои там и ни наблюдава. Би прозвучало гузно, а аз не съм сторила нищо нередно. Нищо, освен че съм скрила истината.

Уил посочва към Касиан.

— Ти как разбра, че тя е в опасност? Не се задържа в лагера и пет секунди, преди да хукнеш и да закрещиш, че Ясинда е в беда… Знаел си. Как?

Погледът ми прелита между Касиан и Уил. Касиан ме гледа многозначително, оставя обясненията на мен.

— Ясинда? — Уил натъртва на името ми. Очаква да разбере истината, колкото и да не ми се ще.

Притваряйки очи, вдишвам дълбоко и изпълвам дробовете си с въздух. Знаех си, че все някога ще се наложи да му обяснявам.

— Когато се върнах у дома, се случи нещо.

В очите на Уил проблясва безпокойство и той май се досеща какво ще му кажа. Или поне знае, че няма да му хареса.

— Какво?

— Бяха решили да подрежат крилата ми.

На челюстта му заиграва мускул.

— Нараниха ли те?

Клатя глава отрицателно.

— Не, но мама протестираше и те я прокудиха.