Читаем Господин Никой полностью

Господин Никой

— Мерси — кимам. — Стара истина: щом не угаждаш на чувствата на другия, значи, си студен.

— Вие се държахте ужасно с мене в Париж… Защо се държахте тъй ужасно?

— С възпитателна цел — отвръщам сухо. — За да накарам една малка глупачка да разбере някои неща.

— Ето, че пак ставате мил — забеляза тя, понеже не намира какво друго да каже.

Аз също нямам намерение да казвам нищо. Само натискам все по-силно газта, като се старая да не мисля и да се затворя за онова тягостно чувство на празнота, което отново ме обгръща. Взирам се в летящата лента на пътя и натискам машинално педала и ми се струва, че летя все така бог знае откога и кой знае накъде през огромното пусто пространство като захвърлен от някого камък.

* * *

Когато излизам от телефонната кабина, по лицето ми, изглежда, освен умората е изписано и нещо друго, защото Лида оставя кафето си на тезгяха и тръгва с мене, като ме улавя за ръка.

— Заминал ли е?

— Току-що.

Качваме се на колата и аз правя единственото, което би могло да се направи в тоя момент — потеглям към Старото пристанище. Ако не намеря в няколко минути изход и ако Франсоаз е вдигнала тревога, ще трябва да се освободя от стъкления си багаж и да търся скривалище.

Спирам ситроена до самия кей. В тихата черноземлена вода се полюшват лениво няколко моторници. Изборът ми пада върху блестяща четириместна ведет.

— Една хубава разходка? — запитва младият човек, който пуши, застанал на кея. — Двадесет франка на час.

Кимам. Собственикът на лодката я придръпва с въжето и ни помага да се качим. После отвързва лодката и се приготвя сам да влезе в нея.

— И вие ли? — вдигам вежди.

— Че как другояче? — учудва се на свой ред младежът.

— Ами така: разходка без трети. Иначе защо ще давам двадесет франка?

— Вие знаете ли колко струва тая ведет? — запитва самохвално и с укор собственикът.

— А вие знаете ли колко струва оня Ситроен? Ето, вземете ключовете.

Хвърлям му ключовете на колата и човекът машинално ги поема във въздуха. После помисля малко и маха с ръка:

— Добре, става. Надявам се, че поне знаете да карате?

— Не се безпокойте. Ще карам, без да чупя рекорди.

— Защото, имайте предвид, тя е бърза…

Той, изглежда, не си дава сметка, че аз тъкмо това съм имал предвид, като съм я наел. Запалвам мотора и подкарвам, като спазвам една разумна скорост, додето се движим в пристанището. После завивам зад вълнолома с малкия фар, минавам край мрачните кули на крепостите Сен Жан и Сен Никола и давам пълен газ. Леката ведет се понася стремително по тихата повърхност, вдигнала нагоре нос, сякаш се готви да полети над морето. Зад нас бавно се снишават масивите на сградите и скоро остават да стърчат само тъмните очертания на катедралата вдясно и там, високо на хълма вляво, извисеният силует на Нотър дам дьо ла Гард с изваянието на Мадоната.

Лида седи до мене, като наблюдава маневрите ми с нарастващо чувство за сигурност.

— Ето го парахода — казвам, като соча едно тъмно петно, бълващо дим в далечината.

Всъщност вниманието ми е насочено към обратната страна, откъдето всеки момент може да се покаже бързоходната лодка на крайбрежната полиция. Оттук нататък всичко е въпрос на шанс.

Половин час по-късно наближаваме парахода. Върху черната кърма вече ясно се чете белият надпис РОДИНА. Но макар че в момента тоя надпис звучи почти символично, аз продължавам да хвърлям бегли погледи назад. Там съвсем далеч се е появила една черна точка, движеща се с обезпокоителна скорост.

— Нас ли гонят? — запитва младата жена, уловила погледа ми.

— Сигурно. Но ние ще ги изпреварим.

— А вие как ще се върнете назад?

— Защо трябва да се връщам?

— Ами нали в България ще ви съдят?

— Ще видим — казвам. — Ще я уредим някак.

Параходът е вече съвсем близо. На палубата са натрупани хора, които следят маневрите ни.

— Дръжте така кормилото — нареждам аз на Лида.

След което вдигам ръце и почвам да сигнализирам. Две минути по-късно параходът забавя ход. Поемам отново кормилото, за да се приближа до кораба.

— Питам се, кой сте вие всъщност? — чувам до себе си гласа на младата жена.

— И аз понякога си задавам същия въпрос — промърморвам, като вдигам нагоре глава.

Там, високо над нас върху черния фон блестят белите букви РОДИНА. А малко по-нататък двама души вече спускат стълбата.