Град на паднали ангели

Магнус обаче притихна и гласът му потрепери, когато каза:

— Алек… Алек, извинявай, ако съм оставил в теб впечатлението, че съм се примирил с

твоята смъртност. Опитах се, мислех, че съм успял… Представях си, че имам поне още

петдесет, шестдесет години с теб. Мислех, че тогава ще мога да те пусна. Но това си ти и аз

осъзнах, че тогава няма да съм по-готов, отколкото съм сега — Магнус обхвана нежно с ръце

лицето на Алек. — Изобщо не съм готов.

— И какво ще правим? — прошепна Алек.

Магнус сви рамене и се усмихна неочаквано; с рошавата си черна коса и блестящите си

златно-зелени очи, приличаше на пакостлив тийнейджър.

— Каквото правят всички — отвърна той. — Ти го каза. Ще се надяваме.

Алек и Магнус бяха започнали да се целуват в ъгъла на фоайето и Саймън вече не знаеше

накъде да гледа. Не искаше да си помислят, че ги зяпа в този толкова интимен момент, но

накъдето и да се обърнеше, срещаше блестящите очи на ловци на сенки. Въпреки че в

банката беше на тяхна страна срещу Камила, никой не го гледаше особено дружелюбно.

Едно беше Изабел да го приеме и да го обича, но ловците на сенки като цяло бяха съвсем

различни. Той знаеше какво си мислят. По лицата им беше изписано „вампир”,

„долноземец”, „враг”. Почувства облекчение, когато вратата отново се отвори и Джослин

нахълта, все още облечена със синята рокля от партито. Люк беше само на няколко крачки

зад нея.

— Саймън! — извика тя, веднага щом го забеляза. Изтича към него и за негова изненада го

прегърна силно, после го пусна. — Саймън, къде е Клеъри? Тя…

Саймън отвори уста, но звук не излезе. Как да обясни точно на Джослин какво се беше

случило тази нощ? Джослин щеше да бъде ужасена от злото, причинено от Лилит — децата,

които беше убила, кръвта, която беше проляла, само за да създаде още създания като мъртвия

син на Джослин. Дори в момента тялото му лежеше в ковчег на покрива, където трябваше да

са Клеъри и Джейс.

Нищо не мога да ти кажа, помисли си той. Не мога. Той погледна покрай нея към Люк,

чиито сини очи го гледаха в очакване. Зад семейството на Клеъри той виждаше как ловците

на сенки се тълпяха около Изабел, която вероятно им разказваше какво се беше случило тази

вечер.

— Аз… — започна той безпомощно и тогава вратата на асансьора отново се отвори и от там

излезе Клеъри. Обувките й ги нямаше, прекрасната й сатенена рокля се беше превърнала в

окървавени дрипи, синини вече избледняваха по голите й ръце и крака. Тя обаче се

усмихваше лъчезарно, беше по-щастлива, отколкото Саймън я беше виждал от седмици.

— Мамо! — възкликна тя и Джослин се хвърли към нея и я прегърна. Клеъри му се усмихна

над рамото на майка си. Саймън огледа стаята. Алек и Магнус още бяха впити един в друг, а

Мая и Джордан бяха изчезнали. Изабел беше обградена от ловци на сенки и Саймън чуваше

възклицания на ужас и изненада от заобикалящата я група, докато тя разказваше историята.

Той предположи, че някаква част от нея се радва на вниманието. Изабел наистина обичаше

да е център на внимание, за каквото и да ставаше въпрос.

Усети една ръка на рамото си. Беше Люк.

— Ти добре ли си, Саймън?

Саймън вдигна поглед. Люк изглеждаше както винаги — стабилен, надежден. Нищо не

издаваше, че партито по случай годежа му, е било прекъснато от трагичен спешен случай.

Бащата на Саймън беше починал толкова отдавна, че той почти не го помнеше. Ребека си

спомняше някои подробности — че беше имал брада и че й е помагал да строи сложни кули

от кубчета, но Саймън не помнеше нищо. Това беше едно от нещата, които смяташе, че са

общи между него и Клеъри, че това ги свързва — и на двамата бащите бяха починали, и

двамата бяха отгледани само от майките си.

Е, поне едно от тези неща се оказа вярно, помисли си Саймън. Макар и майка му да беше

излизала по срещи, в живота му липсваше фигурата на бащата, освен в лицето на Люк. В

това отношение, предположи Саймън, той и Клеъри си деляха Люк. А и глутницата на

върколаците следваше Люк. За ерген, който никога не беше имал деца, ужасно много деца

лежаха на ръцете на Люк, помисли си Саймън.

— Не знам — отговори честно Саймън, както мислеше, че би отговорил на истинския си

баща. — Може би не.

Люк обърна Саймън с лице към себе си.

— Целият си в кръв — каза той. — Предполагам не е твоята, защото… — той посочи към

Знака на Каин на челото му. — Но… — гласът му стана нежен. — И покрит с кръв, и със

Знака на Каин, ти пак си Саймън. Кажи ми какво се случи.

— Кръвта не е моя, прав си — каза дрезгаво Саймън. — Дълга история. — той наведе назад

глава и погледна Люк. Преди постоянно се питаше дали един ден ще стане достатъчно

висок, за да погледне Люк (да не говорим за Джейс) право в очите. Сега обаче това беше

невъзможно. — Люк, възможно ли е да направиш нещо ужасно лошо, макар и да не си искал,

и никога да не можеш да го преглътнеш? Никой да не може да ти прости?

Люк го изгледа продължително. После каза:

— Помисли си за някого, когото обичаш, Саймън. Когото наистина обичаш. Има ли нещо,

което той може да направи и да те накара да спреш да го обичаш?

Образи преминаха през съзнанието на Саймън като страници на книга: Клеъри, усмихваща