Градина на желанията

Останалото беше забулено в дълбока тайна. Беше тук цяла седмица, но си оставаше загадка за по-голямата си сестра. Едно беше ясно — че е прекрасна майка. Лорълай беше пълната противоположност на съвършена родителка, бабата на момичетата се беше опитала да компенсира липсата на майчини грижи, но не можеше да се сравнява със Сидни. Младата жена беше любяща и грижовна, винаги знаеше къде е Бей, но не й се натрапваше, позволяваше й да мечтае и да играе. Клеър изпитваше удоволствие да я наблюдава как се отнася с дъщеря си. От кого ли се беше научила?

И къде ли се беше скитала през изминалите десет години? Преди беше олицетворение на спокойствието, а сега все беше като на тръни. Предишната вечер Клеър не можа да заспи и по навик отиде в градината, после не можа да се прибере, защото Сидни я беше заключила — нощем по няколко пъти ставаше да провери дали всички врати са здраво залостени. От какво бягаше? Нямаше смисъл да я разпитва, вече беше разбрала, че при всеки неудобен въпрос сестра й бърза

80

за смени темата. От Баскъм беше заминала за Ню Йорк - само това беше известно. Никой не знаеше какво се беше случило после. Бей също мълчеше като риба. Твърдеше, че е родена в междуградски автобус и че с майка й не са живели никъде, после се поправяше, че са живели навсякъде.

Сидни се приближи до печката, върху която вреше тенджера с пилешка супа с лайкучка, наведе се да вдъхне божествения аромат, и подхвърли:

-    За малко да забравя - поканих Тейлър на вечеря.

Клеър се слиса.

-    Какво си направила?

-    Поканих Тейлър на вечеря. Нали не възразяваш?

Клеър не отговори, а отвори кутията за хляб, избягвайки погледа на сестра си. Извади един пшеничен хляб и започна да го реже на тънки филии за сандвичи.

-    Недей така — засмя се Сидни. — Съжали горкия човек, не виждаш ли, че е като вейка? Навсякъде из къщата си е разлепил бележки, които да му напомнят да се храни, но въпреки това пак забравя. Вчера ми показа няколко свои картини - невероятни са! Обаче ако продължава да ме разпитва за теб, ще му предложа да посещава психотерапевт. Виж какво, кажи, ако не го искаш, за да престане да вехне по теб. Може пък тогава да ми се отвори парашутът.

Клеър рязко вдигна глава:

-    Затова ли все висиш там? Желаеш Тейлър ли?

-    Не. Питам се обаче защо ти не го желаеш.

Почукването на входната врата спаси Клеър от

необходимостта да отговори.

-    За теб е — изкиска се сестра й.

6. Градина на желанията

—    Не, за теб. Ти си го поканила.

Сидни се усмихна и отиде да отвори.

Клеър остави ножа и се ослуша за гласа на Тейлър. Чу го да казва:

—    Благодаря за поканата. Къщата ви е приказна.

—    Да те разведа ли? — попита Сидни.

Клеър изтръпна. Не искаше сестра й да го развежда из къщата. Не искаше той да научи тайните й.

—    С удоволствие.

Тя затвори очи за миг. „Мисли, напъни си мозъка! - каза си. — Какво ще накара Тейлър да те забрави? Кое блюдо ще насочи вниманието му другаде?“ Нямаше време да приготви нещо специално.

Не го желаеше в живота си. Стигаха й грижите около Сидни и Бей, усилията, които полагаше да ги приобщи към ежедневието си. И то след като знаеше, че налива вода в бездънна каца, защото скоро те щяха да си тръгнат. Навремето Сидни ненавиждаше и градчето, и къщата. Дори сега се опитваше да предпази Бей от всичко странно и необяснимо - пазеше в тайна истината за градината и ябълковото дърво, не й беше казала какво означава да си Уейвърли в градчето Баскъм. Едно злобно подмятане, една подигравка и Сидни отново щеше да изчезне яко дим.

Но тя можеше да овладее положението с Тейлър. Щеше да направи всичко възможно да му покаже, че не я интересува. В краен случай дори щеше да прибегне до грубост. В живота й нямаше място за него. Вече бе допуснала прекалено много хора.

Бей влетя първа, прегърна леля си, сякаш бе съвсем естествено да се прегръща без причина, и Клеър за миг я притисна до себе си. Малката се изтръгна от прегръдките й, изтича до масата и седна.

82

Сидни влезе в кухнята, следвана от Тейлър. Клеър веднага забеляза, че косата му е подстригана. Новата прическа му отиваше, той вече не приличаше на разсеян професор. Погледна я и сърцето й се сви. После си каза, че не може да загуби нещо, което не притежава, и се обърна.

—    Сигурно е фантастично да израснеш в такава къща! - възкликна Тейлър.

—    Наистина е интересно — кимна Сидни. - Третото стъпало на стълбището скърца. Навремето всеки път, когато някой стъпеше на него, едно мишленце надничаше от дупката на горното стъпало да провери какво предизвиква шума.

Клеър изненадано я изгледа:

—    Нима си знаела?

—    Не съм типична Уейвърли, но и аз израснах тук.

— Сидни взе филия хляб и я сложи в чиния. — Сестра ми е научила от баба ни всички необикновени рецепти.

—    Какво ти необикновено! Супа, фъстъчено масло и сандвичи с желе.

Сидни намигна на Тейлър:

—    Маслото е от бадеми, а желето — с джинджифил.